В крайна сметка аз съм треньорка с набито око — виждам и достойнствата, и недостатъците на целия този елит, с който ми предстои да се състезавам. Не върви да изтъквам недостатъците, не е красиво, затова споменавам само за качествата. В тези дни почти никоя треньорка, съдийка, с която се срещам (а те сега като че ли по-охотно ме срещат и спират за разговор), не пропуска да ми каже: „Много са напреднали вашите съпернички.“
Само югославската съдиика Бранка Кутурович има куража да ми каже какво е положението. Да, вярно е, не са ви настигнали. Все още твоите момичета са по-добри. Но трябва да разбереш — вие побеждавахте много нахално. Какво е това — всички златни и всички сребърни медали в Амстердам и 14 от 16 възможни в Мюнхен. Не казвай, че сте си ги заслужили… Разбира се, че сте ги заслужили. Кой ще ви ги даде иначе. Но е много. Прекалено много. Обидно много за всички останали… Сега на всички им се иска да ви спрат и да поощрят всяка, която се е доближила до българките. Ще ти е трудно това състезание. Нешо, душо, умна си, ще го разбереш. Немой да се косиш.
Бранка ми го казва откровено и с болка за мене. Другите злорадствуват, предвкусват удоволствието от това да видят как ще изглеждат развенчаните кумири. Е, няма да стане. Всичко в мене се бунтува. Повтарям си за кой ли път — няма да стане… и този път няма да се дадем, а после вече ще видите…
Решавам, че трябва да си гледам тренировките и да избягвам всякакви срещи и с наши, и с чужди специалисти. Не искам да гледам и тренировките на другите. Видях ги. Сега цялото ми внимание трябва да бъде погълнато от моята тройка. Трябва да им дам самочувствие, въпреки че ме е яд, като си помисля какво можеха да бъдат сега, ако не бяха се успокоили толкова много от победата в Мюнхен. Не можех да се примиря и с това, че дадох основание на всички да говорят дори преди състезанието…
На нашите тренировки прииждат все повече хора. И журналисти, и треньори, и публика.
Анелия умее да се концентрира, да се мобилизира — все едно, че е сама в цялата вселена. До нея в тези дни може да стигне само моят глас, но аз съвсем рядко се обаждам. Няма нужда. Усеща напълно детайла. Когато нещо не стане както трябва, съсредоточава вниманието си върху него, повтаря колкото е нужно. Създава впечатлението, че не познава какво е страх и с това респектира съперничките сн.
Илиана Раева никак не крие, че забелязва публиката. Играе артистично, пълно, така че да й се възхитят и тези, които утре ще се състезават с нея. Усмихната, бодра, ведра — да ти е драго да я гледаш. И печели публиката още тук, на тренировките.
Лили е ту блестяща, ту вяла. Играе така, че в залата се чува едно „ааа“. Нещо трепва в мене в тези минути. Дали няма да стане този път наистина Лили шампионка? Ако може да изиграе така четирите уреда на състезанието… После нещо се наплашва, свива се, изджапва следващата композиция и усещам как страхът пропълзява по гърба ми. Ами ако точно така изиграе четирите композиции?
Два пъти сочена за фаворит номер едно, два пъти вицешампионка, сега ту събира всичко у себе си, за да отговори на тази трета настойчива прогноза, ту се срива, като вижда чудесното съперничество и партньорство на Анелия и Илиана. Как исках да го видя през цялата година в тренировъчната зала. Как си мечтаех точно за това. Сега на тренировките тези двете сякаш очертават големия двубой и Лили не може някак си да се вмести. Освен това наблюдава внимателно Даля Куткайте и с учудване вижда по-голяма част от своите елементи в нейните съчетания. Взела е и от Илиана, но от Лили повече. Прави ги разкошно и това е още по-обезпокоително. Отново в това напрегнато време голямата ми грижа е Лили…
Да, предстоеше наистина голяма битка. Този път на Анелия се падна да започне и завърши състезанието. Коварен и благодатен жребий. Може да те унищожи, може да ти даде големия шанс. И не зависи само от тебе, въпреки че за такъв жребий се искат изключително здрави нерви.
Какъв мощен старт. Е, узря Ани за голяма битка. Толкова съм щастлива от това начало. И веднага си казвам — как смееш да се радваш, когато ти предстоят още единайсет старта. Я се стягай и не се разсейвай. И все пак не мога да потисна напълно тази радост. Ето така искам да играят винаги. Все едно в началото, в средата или в края па състезанието. Идва ми да разцелувам Ани, но това пък съвсем не може. Нищо не бива да нарушава магията на концентрацията.
Най-сетне пристигат да ми кажат оценката — 9,8. Много висока за онова време. Питам: „Ани, искаш ли да знаеш колко?“ Тя бърза да се отдалечи в другия край на залата — да не би да не дочакам отговора й и да кажа. Едва когато е отишла достатъчно далече, кимва: „Не!“ Разбрах! Разбрах преди твоето „не“, Ани, и съжалявам, че те накарах да избягаш. Няколко минути объркване от това голямо изкушение. После поема дълбоко дъх, нормализира дишането, нормализира ритъма на тренировките. Повече никога не попитах: „Ани, искаш ли да знаеш оценката?“