След това се прожектират кадри от фонда на Българската телевизия. Всичко, което имат от някога, кадри от Амстердам, от Мюнхен. Направено нещо като малко филмче за Жулиета Шишманова и другите треньорки по нейно време. За Мария Гигова, Румяна Стефанова и Красимира Филипова, за Кристина Гюрова, Светла Колчевска, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова… За всички без Нешка Робева…
После продукция на сегашните гимнастички. Изпраща една след друга своите момичета Нешка на сцената, публиката ръкопляска. Защо не се споменава, че тези момичета са подготвени пак от нея? Започват да шушукат в залата, да питат какво се е случило, какво е направила Нешка, защо не я споменават. В България ли е? Да, в България, в същата зала, зад кулисите.
Тръгвам след края на „празника“ да търся Нешка. Поне двайсетина души ме спират да попитат: „Какво става? Защо не споменават Нешка, какво се е случило?“
— Нищо не се е случило. Какво може да се случи? Обикновена женска завист, зная ли аз вече как да го нарека.
Ни следа от Нешка. Изглежда е побързала да избяга. Няма я и у тях. Намирам я у дома. Бяла като платно.
— Можеш ли да ми обясниш защо толкова ме мразят? Знаех, но не знаех, че е толкова. Добре, мразят ме, ненавиждат ме, но то не е причина да ме няма никаква на такъв празник. Побързах да избягам от залата, преди да са излезли хората.
— Напразно. Всички те търсеха, искаха да те видят. Това, че не са те споменали, не е твоя вина, кой няма да го разбере. И наистина не ми е ясно как така ще бягаш от залата.
Капчица кръв не беше останала по лицето й.
Бях доволна, че замина за турнира в Прага. Състоя се и второ тържество, вече в по-тесен кръг. Специалистки, деятелки. И се разбра как около сто жени имат страхотни заслуги за този спорт.
Слушах ги и чаках поне тук да кажат няколко думи за старши треньорката на националния отбор. Нито дума.
Когато след турнира за купата на „Студентска трибуна“ съобщиха, че Робева получава приза „Жулиета Шишманова“, публиката й устрои наистина вълнуващ празник. Минаваше Нешка и след всяка нейна крачка ставаха, докато цялата зала се изправи на крака и дълго, дълго аплодираше треньорката. Връщаме се от това толкова тежко състезание в Ставангер и си мисля дали сега ще има хора на аерогарата. Ще има, разбира се, винаги има, но по-малко ли ще са, отколкото след Мюнхен? Как се приема нашето представяне сега? Чувам тези въпроси в самолета. Подвикват си една на друга съдийки, треньорки. Гимнастичките си мълчат. И те като мене сигурно си го мислят, но на нас никога не ни е било удобно да си зададем на глас този въпрос.
Аерогара София при завръщането от голямо състезание! Това е наистина най-хубавият ни час от годината. Само за Лили сега не е. Добре, че взе златен медал на лента на шампионата, иначе съвсем щеше да се смачка. Така се поокопити все пак. Илиана след Мюнхен се чувствуваше по-зле с второто си място, отколкото сега с тези пет стотни разлика, които я изпратиха на трето. Там сбърка, тук игра много силно и знае, че у нас да си играл силно, най-много се цени. Колко са ти вдигнали съдийките, публиката забравя, как си издържала — това е най-важното. Така, че Илиана чака спокойно пристигането. Ани? Нея човек не може да я разбере. Сигурно е щастлива с новата си победа. Не й личи.
Не, не бяха по-малко хората на аерогара София. Напротив, повече бяха. И защо ми се струва, че са по-възторжени дори и от завръщането от Мюнхен.
Е, сега вече няма нужда да обяснявам, че съперничките ни няма да проспиват времето между две големи състезания, няма нужда да обяснявам колко трудно ще ни бъде. Обявявам отново две седмици срок за размисъл. Всяка да си помисли ще може, или няма да може да издържи. Която не може, сега да се откаже, защото в последния момент не приемам — не мога и не искам. Знае се много добре какво точно значи „тежко“, затова добре да си помислят. Влагам много труд в подготовката на всяка. Наистина ще ме заболи много, ако се оттегли някоя от онези три, които точно сега станаха истински големи гимнастички, точно сега, когато стигнаха до майсторството. Но да го направи в последния момент, то вече ще бъде предателство към отбора, към себе си и към мене. Случвало се е някоя в последния месец да се ядоса и да каже: „Ами аз се отказвам.“ Тогава наистина ставам и груба, и неприятна, и не знам какво говоря и какво правя от яд. Как така! Че това време, което съм загубила за нея, съм могла да отделя за друго момиче, нека да е малко, но което няма да ми казва в последния момент, когато вече нямам избор — „Не мога, не искам.“