— Може ли да я чуя още веднъж?
— Можеш да я чуеш колкото пъти искаш.
След още няколко дни каза, че много й харесва — просто не може да си обясни, защо се е държала така, моли да я извиня…
Все още не можеше да ми мине обидата. Може би така ме заболя, защото от нея най-малко съм очаквала. Защо наистина на някого прощаваш всякакви глупости, а от друг и едната дума може да те нарани така дълбоко?…
По-късно Анелия играеше наистина с голямо удоволствие, личеше си, че тази музика й допада, доведе белградската публика до небивала екзалтация, беше благодарна за този избор…
Югославската федерация ни уведоми, че няма пари и отлага турнира за Световната купа. Това утежни работата. Разчитахме, че ще изиграем белградската програма и ще заработим вече нормално само по една — тази за Страсбург.
При второто отлагане вече не знаех как да кажа на момичетата. Илиана реши да се откаже. Чувствувала се уморена, не можела да издържи. Аз също бях уморена и не можех да гледам вече колко уморена е Илиана, затова реших, че може би така е най-добре, докато не са се заразили и другите от тази тежка умора. Всъщност струваше ми се, че Илиана не може да се съвземе от този удар — трета, когато е играла силно. За второто място в Мюнхен си даваше съвсем ясна сметка за собствената вина. Но сега? Казах й, че ако работи като Анелия, няма да има кой да я победи, че в Ставангер е играла силно, но ако беше натрупала това, което исках да натрупа като качества, като трудност в композициите, като сила, щеше да бъде съвсем друго…
— С този жребий?
Колко безсилна съм пред този въпрос! Какво мога да й кажа. Какво щях да казвам на другите след нея. Илиана напусна тренировките, но никак не ми се искаше да напуска залата. Предложих й да дойде да работи с малки момичета, да помага и в подготовката на големите.
Много ми се иска някое от моите момичета да стане голяма треньорка. Затова с голямо нетърпение очаквах как ще тръгне Илиана към тази професия. Разбира се, Илиана е още малка, не мога да искам зрял подход, не мога да искам чудеса. Искам само да разбера с колко желание, с колко търпение ще тръгне. И още нещо — какво ще иска, какво няма да иска да вземе от мене. Любопитно е все пак.
Убеждавам се непрекъснато, че не бива да се сърдя на никоя, ако отхвърли моята система и потърси друга. Убеждавам се, че ще гледам с любопитство, не с яд на това. Само едно няма да приема. Някоя да каже, че плановете й са в главата, защото това ще означава, че не е научила съвсем нищичко от мене — нещо, с което не мога да се съглася. Освен това означава, че няма сериозно намерение да става истински треньор.
Тръгва с голям ентусиазъм. То е естествено. Освен всичко на Илиана й е интересно. Вече треньорка! Малко важна в първите дни, но после я грабва работата и забравя да е важна. Има фантазия, измисля интересни неща, нови елементи, умее да покаже, да обясни, да изиграе. Как не! Самата Илиана Раева! Гледам младата треньорка и все повече ме обзема носталгията по състезателката Илиана. От какво толкова се умори? Вярно, не й беше малко.
Европейското първенство в Мадрид. Така възторжена, така благодарна, че вече отива на голямо състезание. Ни следа от страх, Илиана бърза да се покаже на света. Публиката я прие горещо, съдийките — повече от студено. Нищо. Момичето не се отчайва. Пред него е всичко.
Никога Илиана не е тренирала както за Лондонското световно първенство. И какъв триумф въпреки четвъртото място. Един златен и един сребърен медал. И това не е толкова важно. Как само игра Илиана! Този протест на лондонската публика, който й поднесе златния медал, изглежда, ще си остане и за нея, и за мене между нещата, за които ще си спомняме с най-голяма благодарност.
В Амстердам като че съдбата беше прекалено щедра, та затова побърза да си вземе в Мюнхен и Ставангер. Напрежение за пет големи състезания, десетки турнири между тях, в които тръгваш все за първото място. Има от какво да е уморена и не й се сърдя, но ми е мъчно. Узрява все повече, все по-хубава става, още не й е времето да се отказва. Освен това в Белград ще отида с две вместо с три момичета. Поканата е поименна — за първите осемнайсет от световното първенство. Никак не ми се иска да съм с две вместо с три, но сега вече е късно…
Наблюдавам треньорката Раева и изведнъж кипвам:
— Ама ти къде гледаш? Защо я пускаш да продължава, защо не акцентува? Колко пъти не виждаш, че тя маркира точно там, където трябва да подчертае. Къде й е главата, къде й е ръката…
Илиана ме поглежда стреснато. И на ум не й е минавало, че нейната, а не моята си тренировка гледам точно когато тя се е отнесла нанякъде. И чувам това „Да, другарко“, от което ми идва и да се разплача, и да се разсмея едновременно.