Елена също често ми е сърдита. Сигурно и на нея се намират хора да й казват: „Прочете ли, видя ли какво е написала за Лили, какво за другите.“ По-рано си казвах — амбициозни жени, не виждат нищо освен своето дете, и то най-хубавото, най-доброто в него, разбира се. После, като минаха години, все пак виждам, че имат право да ми се сърдят. Само на световно, на европейско първенство, на голямо състезание не зная коя обичам повече. Искам и трите да станат шампионки, защото там се вижда, че по-големи гимнастички от тях няма. Треперя за всяка при всяко изпълнение. Горда съм с трите. Не мога да ги деля. Боли ме за всяка, която е ощетена, за всяка, която е сбъркала. Не, не ме е яд. Боли ме. Зная колко много труд, колко труд до това състезание! Какво да му се сърдиш. Нерви, напрежение. Може само да ти е жал. Не мога да понасям, когато точно жребият запрати някоя назад. Изобщо трите ме вълнуват без никаква разлика.
През другото време не е така. Една обичам повече, друга по-малко в зависимост от много неща. Много се старая това да не проличи. Преглеждам винаги почти по десетина пъти написаното, за да задраскам нещо, да прибавя друго, така че да е справедливо. Но все пак можеш ли да скриеш обичта.
Мина митингът и най-сетне Нешка стигна до колата, която ще ни отнесе към баницата на баба Анка. Само че едва влязла, трябва да излезе. Хората са се струпали от всички страни и настояват още веднъж да се покаже. Излиза Нешка и отново я затрупват с цветя, с благодарности, с благословии. Едно момиче извика: „Нешке, обичаме те!“ и се скри. Скри се най-сетне и Нешка, преди да са я видели разплакана, трогната.
Все от хилядите, които я посрещат на аерогарата, ще запомни едно лице, едни очи, един глас. Когато се връщаше от Виена, един старец повдигна внучето си: „Нешке, погали го. Мъничко е, но ще запомни…“ Когато се връщаше от Страсбург, една възрастна жена й каза: „Нешке, чедо, нека те целуна.“ Сега това момиче…
Нешке, чедо… Всички тези хора, другите в заводите и които среща по улиците, всички й казват „Нешке“ като на дъщеря, като на сестра, като на много близка.
Оставям я да се съвземе и казвам: „Сега, ако си хитра, ще се оттеглиш.“ Нешка се смее: „Нали знаеш, че не съм хитра. Но сега, ако дойде някой журналист за интервю, ще му кажа на какво ме учиш.“
Доволна съм, че сега няма да дойде никой друг журналист. Само това оставаше. Този митинг на аерогарата ще ме отвее, ако може да чуе какво й казвам.
Зная, разбира се, че не е хитра. Зная, че не може да се откаже точно когато идва най-трудното. Точно сега, когато тържествуващата Диляна и помъдрялата Лили се оттеглят. Точно сега, когато онова момиченце Бианка трябва да поведе две дебютантки. Точно сега, когато четиринайсет малки момичета чакат новите си композиции, чакат да видят кои ще са онези две, които през следващата година ще бъдат в центъра на вниманието на голямата треньорка. Някога, преди десетина години, с такава надежда гледаха Илиана, Лили, Анелия, Камелия, Тереза, Росица… Само че това някога беше началото на една млада треньорка. Сега щеше да бъде ново начало след толкова победи, след толкова слава…
Казвам, че срокът за продължението на книгата „От Ротердам до Амстердам и Мюнхен“ мина, че трябва да се върнем четири години назад, да си припомним какво е било…
— Да ти имам грижите…
„Да ти имам грижите“ — това често й казвам, когато я виждам разстроена, че някое момиче е с двеста грама повече, отколкото й се струва, че трябва да бъде. Сега Нешка ми го връща. Весело й е. Сега, тази вечер, й е хубаво. Не че не си мисли за това, за което вече от доста време си мисля, но все пак сега точно, във вечерта на посрещането, й се иска да се шегува, да си спомня само за хубави неща. От утре работа, ядове, грижи, планове… Всичко от утре.
От утре започваме и това връщане назад. И чак сега ми става ясно, че когато тръгвах за аерогарата и си казвах, че ми е мъчно за победителките, не е било за това, което идва утре, а за този път назад. Колко изстрадани са, тези празници… И така след Мюнхен немските журналисти писаха, че съм най-богатата треньорка, с най-много титли и медали, с най-много шампионки. Очарователни, изящни, съвършени момичета. Би трябвало да се предположи, че нямам проблеми. Всичко й е ясно на най-богатата треньорка. И как се поставят силни, завладяващи композиции, и как се извеждат във върхова форма във върхов момент големите гимнастички. Това не е точно. Аз си ги поддържам непрекъснато, през цялата година във върхова форма. Противно на всички стари теории. Някои казват, че съм го правела от страх да не би да им се случи да не са във форма точно когато трябва. Не, това вече не е от страх. Спомням си колко старателно навремето Жулиета проучваше по колко участия в състезания на годината е оптималното, откога точно трябва да подготвя състезателката за голямото състезание. И не само Жулиета. То беше грижа на всички треньори в индивидуалните спортове и, струва ми се, все още е грижа на голяма част от тях. Смятам, че постоянната силна форма е най-доброто, към което трябва да се ориентира треньорът, който иска да побеждава. Вярно, много по-трудно е, но аз не познавам друг начин за действително шампионска подготовка.