Тръгвам си настръхнала, ядосана до немайкъде.
Когато свършва състезанието, се сещам, че това не може да ми се размине току-така. Този човек ми е прекият ръководител. Кой ще ме търпи да се държа така. И аз на негово място… После си казвам, че не съм права за грозното избухване, но по принцип съм права и ще трябва, ако се наложи, да обясня.
Права съм! По време на състезание никой, абсолютно никой не може да се меси. Оставяш треньор и състезател да се оправят и с предстартовите си трески, и с успокояването, и с мобилизацията, и с концентрацията. Изградили са си някакъв стереотип, който не бива да се нарушава. Проверили са в много състезания кога какво трябва да се направи. Нали затова са тези международни турнири, в които участвуваме. Там се изработват тактика, стратегия, линия на поведение. Там треньорът проверява кой от какво се влияе. Думата, жеста, дори мълчанието — кога, колко да бъде — треньорът го знае. И никакви странични хора с никакви съвети, с никакви забележки, с никакви добри пожелания дори не искам да ми се мяркат. Разбира се, той се обижда, като казвам странични хора. Нетактична съм. Нямам време да подбера думата. Не е страничен. Ръководител е. Има много права. Само това — не. Нека да не казвам „никакви странични“. Никакви други освен мене. Не защото се смятам за нещо изключително. Защото практиката е показала, че така трябва. Когато някой друг ми трябва, викам го. Преценявам, че ми трябва, и го моля да дойде. Така виках Елена Игнатова преди състезанието в Мюнхен…
Много крехко нещо е наистина състезателят преди старта. Навремето Диана Йоргова разказваше, че все се чудела, че дава по-добри резултати на състезанията в чужбина, отколкото в България. Обяснила си го, като се ядосвала на Валери Брумел, че с никого не говори, никого не поглежда, когато влиза да се храни. За да не го заговори някой, се вторачва в някаква книжка. Все чете. И докато му се ядосвала, се питала защо все пак го прави. Едва ли само от надменност. Ами да, съвсем естествено — не иска да се разсейва. После си спомнила как, когато е на стадион „Васил Левски“, поне десетина души ше минат и ще кажат: „Хайде, Дианче, успех…“, „Хайде, Дианче, стискам палци…“, „Хайде, Дианче — рекорд…“ И включваш и този, и онзи в състезанието и по някое време започваш да се притесняваш — колко хора ми пожелават успех, какво ли ще направя? И състезанието отишло… Затова в чужбина, където не я познават, се съсредоточава само в опитите си и резултатът естествено е по-добър.
Очаквах, че началникът ще ми се сърди, ще си имам разправии, ще трябва да обяснявам… Нищо такова. Ни дума вече по този въпрос.
Още в Белград реших, че ще се заема с подготовката на ансамбъл. Не ми харесаха нашите ансамблистки. Нищо ново не показаха. Все в един стил. Сменят музиката, а композицията на практика не се променя особено. Имам вече идея за един ансамбъл. Искам да изпробвам силите си. Разбира се, и на ум не ми идва, че мога да кажа — българският ансамбъл в Белград не ми хареса. Само казвам, че искам да подготвя една композиция, за да се явя на конкурс. Нищо лошо. Нали поддържаме конкурсното начало. При това Златка Пърлева ще има предимството, че ще застане срещу мене с опитни състезателки, а аз с почти деца. Не казвам и че искам да се противопоставя на някои „принципи“. Досега все се изтъкваше, че Златка прави чудеса от състезателки без качества и ги противопоставя срещу руските берьозки, изваяни, с отлична постановка на краката, с достатъчно часове по класика зад гърба си. И тя — какво да прави? — крие недостатъците на нашите момичета в бързина, трудност и риск. Само че ако руските берьозки наситят малко повече композицията си с трудност, и отиваме… Както стана и в Белград.
Исках не да крия недостатъци, а да показвам качества. Българските гимнастички трябваше да имат и достатъчно часове по класика зад гърба си (какво им пречи да ги имат!), и добра постановка на краката (също нищо не пречи), и да се явят български тополки срещу руски берьозки — стройни, красиви, изящни и с предимствата на българската школа — трудност, динамика и риск. Исках също да играят една с друга, да има ансамбъл, обща тема, която увлича всички, не всяка за себе си. Не са само престрояванията, които правят ансамбъла. Много работи исках, но не можех да ги кажа. Казвах само — искам да насрочите конкурс.
Такова искане имах и преди три години. Насрочиха конкурс. Аз срещу един колектив от ЦСКА и „Славия“. Вместо три пъти играха осем пъти двата ансамбъла, защото съперничките ни все грешаха, но в осемте изигравания стана съвсем ясно, че не могат да се сравняват двата ансамбъла. Казаха ми, че моята композиция е много хубава, но приемат композицията на другия колектив, защото музиката повече им харесва. Музиката беше на Красимир Тасков, моят ансамбъл играеше по музика на Гершуин. Нищо против Красимир Тасков. Той не беше виновен, че е написал толкова хубава музика.