— Но нали някоя трябва да ми помогне. Нали трябва да се изработят детайлите. Нали виждаш, че е много и с индивидуалните, и с ансамбловото. И нали вече си съгласна, че заради тази композиция все пак трябваше да взема ансамбъла…
— Добре, де, съгласна съм, но защо точно Деспа?
— Защото има опит. Не е мързелива. Освен това надявам се, че ще бъде лоялна, щом й се дава възможност да работи с такъв ансамбъл. Кой няма да оцени, когато му се предостави такъв шанс? После осем години са много време — човек може да поумнее. — Толкова съм ядосана, че казвам:
— Не виждам ти самата да си поумняла много за това време.
И ако тогава Деспа й беше наложена, сега има възможност сама да избира. И какво избра! Казвам й:
— Послушай ме, ще съжаляваш после, ако не ме послушаш…
— Късно е, от утре Деспа е в залата.
Така прави винаги, когато знае, че ще срещне отпор. Съобщава новината, когато всичко вече е решено.
Отначало Деспа се държеше образцово. Работи. Никакви интриги. Самата лоялност. Ведра, приветлива, точна, дисциплинирана. Нешка не може да се нахвали. Не ми напомня колко съм била несправедлива, а тя — колко далновидна. Много е великодушна — само подчертава, че за осем години човек все пак може много да се измени. Само че старанието на Деспа не продължи много. Не може никой чак толкова да се промени, че да заприлича на съвсем друг. Не можеше и Деспа, а, изглежда, и не й се искаше.
Дълго време Нешка не смее да се обади. Все се надява, че нещата ще се оправят, преди да е проличало, че не върви.
Килограмовата война на Нешка създава доста напрежение в залата. Момичетата от ансамбъла още нямат тези проблеми, още са съвсем малки. Никой не се и опитва да ограничава храната им, но когато са заедно с големите, Деспа непременно ще ги подканя настойчиво да си похапнат: „Не искам да сте толкова слабички. Кой харесва слабите момичета. Хайде, Вики, нищо не ядеш. Хайде, Поли, не искам нищо да остане в чинията…“ Това противопоставяне дразни, но Нешка се мъчи да не го забелязва.
Не може да се прави, че не забелязва, когато Деспа се опитва нещо да съкрати, нещо да промени в композицията, работена с толкова любов.
— Защо го няма този елемент?
— Ами толкова е труден. Момичетата не могат да го изпълнят, а освен това и не е толкова необходим…
— Откога не могат да го изпълняват? И кой ти е казал, че можеш да махнеш това и онова, защото не е необходимо? Щом съм го поставила така, значи точно така е необходимо. Не искам друг път да чувам такива обяснения и няма да търпя да се променя композицията.
Деспа мълчи, но, разбира се, в такъв момент не може да понася Нешка. Значи не е треньор на ансамбъла, значи не може да го променя както си иска, значи Нешка може да нахлуе всеки момент и да отмени нейните промени. Значи!
Нешка изпраща нея точно в препълнената зала на Страсбург, когато заедно с ансамблите се появяват и треньорите да ги аплодират за големия триумф. Когато трябва да се получи наградата за шампионската титла на ансамбъла, записва името на Деспа като автор на композицията, като треньор на ансамбъла. Помощник-треньорката получава всички права, когато трябва да се получи нещо за ансамбъла, няма само едно право — да променя този ансамбъл. По този въпрос Нешка не търпи никакви компромиси — кой колкото иска да се сърди. Възстановява отстранените детайли, настоява за всяка мъничка подробност, защото точно мъничките подробности дават вкус и цвят. Иска да не се забравя, да не се прескача ни едно от указанията.
Това са кошмарни периоди, когато трябва да се възстановява пропуснатото, отново да се вмъкват детайли. Това, което Нешка изисква, е и по-сложно, и по-трудно, но момичетата не протестират. И те искат композицията им да бъде най-силната, най-завладяващата.
Малко преди Виена положението става непоносимо. Нешка не може да си познае композицията…
Някои си Фетис, впрочем тогава влиятелен професор, казва:
„Това ми бемол е, разбира се, едно фа. Не е възможно Бетховен да е допуснал такава груба грешка.“ И го променя. Цял бунт вдигат талантливи музиканти, за да възстановят хармонията, така както я вижда Бетховен. Защото това е все пак произведение на автора, не на редактора.
Става все по-ясно, че след Виена вече ще трябва да се разделят. Деспа прави сондажи.
— Не ви ли е казала Нешка, че е намислила да ме смени?
— Не ми е казала.
— Никой няма да й го прости. Ще излезе, че с никого не може да се разбере.
— Защо с никого. С кого другиго?
— Ами с всички.
— Как така, нали е напълнила залата с жени и се разбират.
— Да, но извън залата?
— Ще го понесе…
— И за какво мислите, че ме отстранява?