— Отначало не можех да повярвам, че такова изискване може да постави точно Нешка. Разработи дори специална програма, прегледа плановете, коригира ги и все в тази насока — облекчаване. За пръв път не знаех какво да мисля. Цяла седмица не бях на себе сн, но знаех, че трябва да спазя точно всичките й изисквания. И знаете ли, за моя най-голяма изненада работата тръгна много по-добре. Излезе, че Нешка е абсолютно права. С малките не може като с големите. Трябва да се щадят, да се предпазват от умората, да се внимава да не им омръзне гимнастиката…
Мърмореха срещу Ефросина и по-големи, и току-що започващи треньорки. Но дойде ред всички да покажат децата си на една тържествена продукция в Народния дворец на културата „Людмила Живкова“ и се видя, че точно нейните деца са и с най-стилните, най-оригиналните съчетания, и че точно те са с най-прецнзно изработените детайли. И най-артистични. На непоносимо строгата Фроса.
— И какво са се вторачили в нея — казва Нешка. — Защо ги дразни толкова много? Защото повече работи ли? Толкова ли е непоносимо това да виждаш, че някой работи повече ог тебе?
Така една сутрин треньорките от средното звено осъмнаха с новината, че за тяхната работа ще отговаря Ефросина Ангелова.
Казвам й на Нешка:
— Това не е начин да ги накараш да я обичат повече.
— Не си правя илюзии, че могат да я обичат. Искам Фроса да стегне малко работата в зала „Емил Марков“, защото не мога да съм едновременно в двете зали и всъщност основната ми работа е на „Герена“. Да стегне дисциплината.
Когато някоя закъснее, когато някоя не дойде. Фроса поема и нейните гимнастички, така че само работата й се увеличи.
На един лагер във Варна старши треньорката извика Димитричка Маслева да й помогне и след това дълго не можеше да се нахвали.
— Знаеш ли как добре работи Димитричка. Знаеш ли колко добри треньорки имаме, само трябва да се открият. Все стоят в сянката на някоя, която нито е по-добра, нито по-работлива. Във Варна не можеха да се начудят, че точно Димитрнчка съм поканила да ми помогне, а когато казах, че искам да я взема в националния отбор, едва не подскочиха. Предложих й да вземе ансамбъла. Страхува се, че никога не е работила с ансамбъл. Мисля, че ще свикне и ще забрави всичките си страхове.
Нешка търси треньорки. Състезателките сами идват. Предлагат й ги колежките от цялата страна. Настояват, говорят за качествата на децата, искат да й ги покажат. Не може всички да вземе. И не бива. В тази зала трябва да дойдат действително най-талантливите. И тъкмо затова й трябват треньорки.
— Защо не оставиш Красимира Филипова в „Славия“? Да поработи самостоятелно, да се види какво може, пък тогава да дойде в националния отбор?
— Защото не иска да остане в „Славия“. Ще помага Краси, не се безпокой… Уредих да дойде и Лушка Бъчварова — много ми е необходима.
Тереза вече отдавна работи. Илиана Раева, Анелия Раленкова — коя още ще дойде в залата… Една зала, пълна с деца, с треньорки, с грижи. Понякога Нешка е направо щастлива от „находката“, друг път, пълна със съмнения, се брани от чуждите съмнения, опитва се да си докаже, че годините променят човека непременно към по-доброто. Толкова ли си вярва, че ще се справи и с подмолните течения, и с бойкотите? Струва ми се, че стигаме все до легендата за богатира. Но аз отидох много напред. Да се върнем на събитията след турнира за Световната купа. Лятото на 1983 година… Никой извън тази зала не иска да ме подкрепи в желанието ми да взема и ансамбъла, затова пък тук до мене — такъв ентусиазъм! Не мога да чуя вече никакви възражения. Гореща подкрепа точно там, където ми е най-нужно. Колко рядко се случва. И колко ободряващо действува.
Ами да, за какво съм събрала най-талантливите деца от страната? Нали трябва да се реализират. При това подготовката им дотук е водена така, че няма нужда да крием никакви недостатъци. Имаме достатъчно голям избор. Двайсетина кандидатки за тази шестица. Разкошни гимнастички. Ще се борят, ще се състезават, ще се конкурират. Всяка трябва да заслужи мястото си в българския ансамбъл. Все по-често си спомням времето, когато поех децата на „Левски—Спартак“. Как ме гледаха, с каква готовност изпълняваха всичко, как се страхувах да не се преуморят от тази ненаситна жажда за игра! Сега тези деца ми напомняха за едни други деца. Радвах им се и от време на време настръхвах. Какво ли ще стане, като пораснат? След няколко години само. Какво ли ще стане, като им натежи славата?