Журналистите твърдят още, че зная как точно трябва да се държа на самото състезание, за да дам кураж и сила на гимнастичките си. Някъде прочетох, че след толкова победи съм се движела спокойно и тържествуващо като абсолютен законодател. Не е вярно. Обикновено се движа доста умърлушено и съвсем несигурна в утрешния ден. Никой не се сеща да ме попита какво ме безпокои, защото никой не предполага, че нещо ме безпокои. Доволна съм, че журналистите не са се сетили да ме намерят на болното ми място.
След всяка победа ме безпокоят най-много тези очарователни, изключителни, неповторими и прочее победителки. Настръхвам, като ги чуя да се шегуват с това, колко много са се страхували от Ирина Дерюгина, колко много са ги плашили с нея, а то какво… Опитвам се да им кажа, че ако продължава да им е толкова смешно, в Ставангер ще отидат и след девето място. Не смеят да се изсмеят. Подхилват се.
И не това е най-страшното. Много взеха да им харесват парадите, почестите, интервютата. Дойде една млада режисьорка да прави филм за тях, после за Анелия. Приятно е, разбира се. Дойде още един режисьор. Шест вариации… А на моите „вариации“ съвсем не им се работи в темпото, в което аз намирам за абсолютно необходимо. Тренират, разбира се, никоя не отказва, но не е това, което трябва.
Всъщност харесаха ми само тренировките на Белмекен в края на годината. Може би защото тогава поставях новите композиции. Това е времето, в което са готови на всичко. И посред нощ да ги вдигнеш. Всъщност и така си беше. Всяка нощ поставях по една композиция. Само че не ги вдигах. Това беше след тренировката, след вечерята, когато всички вече са си легнали. Заключвах се в залата с Ники и едно от момичетата и започваше работата. Чух протести. Защо при заключени врати? Другите треньорки искаха да гледат. Точно това не могат да гледат. Не защото е някаква тайна. На другия ден всички в залата виждаха новото — все още в много суров вид, което постепенно се избистря. Но вечерта, когато се прави постановката, не искам никого. Затова е и горе-долу посред нощ. Обичам тишината, самотата на това време. Това е процес, в който не бива да има нищо странично. Дори някой да седи и да мълчи, самото му присъствие вече разсейва. Ето тук, на Белмекен, в една такава нощ се роди композицията на Диляна на бухалки. Моцарт и рокендрол. Замислена беше отдавна. С нея живеех вече от месеци. Нещо все се прибавяше, все повече я виждах цялата, но тази първа среща на Диляна с композицията е много важна. Решила съм, че следващата година ще е на Диляна. Нея ще трябва да изведа като първа на межународните турнири. Решавам, че точно с Диляна ще трябва да се направи този „луд“ експеримент, да се даде нова линия на гимнастиката. Модерна, съвършено нова. Трябва да я приемат. Може отначало да я отрекат, но Диляна ще се наложи. Има силата да се наложи. Диляна ще поднесе композиции с резки обрати, с непрекъснати изненади. И така — започваме с една композиция по музика на Моцарт и рокендрол. Излиза на подиума едно нежно, замечтано момиче. Нежна, галеща музика. Пренасяш се някъде в пролетен ден, в цъфнала градина, до бистро поточе и изведнъж рязък акорд, рязко движение и като изневиделица — страшното темпо на рока. Темпо, точно по вкуса и възможностите на Диляна. Няма в момента в света по-бърза, по-динамична състезателка от нея. Е добре, какво се иска от мен? Да я направя още по-бърза, още по-динамична, да подсиля това, което природата щедро е дала, и да търся контрапункта. Да развия това, което е по-слабо застъпено.
Някога моята треньорка Жулиета Шишманова твърдеше, че великото изкуство при постановката на съчетанията е да скриеш недостатъците, да не личат, никой да не може дори да предположи за тях. Ако състезателката има лоша фигура — никой да не я види, ако има бавни ръце — да се движат краката, ако не може да скача — да се виждат ръцете. И Жулиета наистина успяваше да го направи. Понеже непрекъснато я атакуваха да се откаже от Румяна Стефанова, защото е ниска, Жулиета я караше да играе в такова темпо, че човек да не може да спре погледа си на особеностите на фигурата й. „Трябва само да запомнят, че е чернокоса“ — казваше Жулиета.