— Но ние имаме още една гимнастичка — Диляна Георгиева.
— Да, новото чудо на Робева. Невероятно темпо. Такова нещо не съм виждал. Диляна, разбира се, също може да стане шампионка, но нали знаете — още няма име, а съдийките…
— Не съм съгласна. Съдийките в художествената гимнастика не могат да понасят точно имената. Не сте ли забелязвали, че това е привилегия само в спортната гимнастика?
— Не зная, мисля, че в Страсбург ще предпочетат Лили.
— А съветските гимнастички? Виждали ли сте ги скоро?
— Преди три месеца, но за такъв срок не може да се направят чудеса. Вярно, съдийките са против вас и правилникът вече е остарял. Раленкова играе за единайсет, но повече от десет не може да получи. Десетки получават и други и това не е справедливо. Трябва нещо да отделя класата на гимнастичките. И все пак колкото и да се поощряват едни и да се ощетяват други, класата си е класа и в крайна сметка си казва думата. А можете ли да ми кажете защо Робева обича всичките си състезателки, а Анелия — не.
— Така ли? Това е съвсем ново за мен. Защо мислите така?
— Ами наблюдавам я вече от години. Ще погали това, ще прегърне онова, ще, целуне трето, на Анелия само ще кимне отдалеч, най-много да я докосне по рамото — нещо като лек тласък преди старта… Най-галените са Илиана и Лили. Не, какво говоря, май Диляна, тя все се гуши в треньорката…
Обяснявам му, че Анелия обича да е сама преди старта, да се съсредоточава, да се концентрира. Илиана има нужда да знае, че я обичат и й се радват, че й се надяват и изобщо че освен нея няма нищо на тази земя в този момент. Лили се страхува и й трябва тази топлинка, тази ласка, за да се отпусне. Диляна, както Илиана, трябва да е много обичаната в този момент…
— Не, не мога да се съглася, че Анелия не изпитва тази нужда. Наблюдавах я с колко обич и молба за обич поднесе цветята си на Нешка след един турнир. Какъв копнеж треньорката да я приеме като другите…
— И тогава Нешка я целуна, нали? Когато състезанието вече беше свършило.
— Защото е победила ли?
— Защото е играла хубаво, силно. Не преди състезанието, защото Анелия тогава действително има нужда да е сама.
Не мисля, че го убедих. Забравих да прибавя най-силния аргумент. Как така „нелюбимата“ Анелия е станала най-голямата гимнастичка. Нали точно Нешка трябва да я подготви така, че да играе друга гимнастика, както после щяха да отбележат всички — гимнастика на бъдещето. Можеш ли толкова много да правиш за някого, когото не обичаш? Е, разбира се, за всички най-силни аргументи човек се сеща все по-късно, когато събеседника му го няма. Но сега събеседникът ми казва нещо, за което с благодарност ще си спомня в Страсбург:
— Не се страхувайте от съдийките. В Страсбург публиката няма да им позволи да прекаляват. Французите са горещ народ и вашите гимнастички не могат да не им харесат. Особено Игнатова.
Връщам се в София и разказвам на Нешка за разговора ми с Андре Беекман.
— Значи пак прогнози за Игнатова. И как да скрия вестниците и как да скрия самата Игнатова от всички, които ще й разказват какво са прочели или какво някой друг е прочел. Значи не обичам Раленкова. Това пък откъде го е измислил. Много си фантазирате вие, журналистите. И този поглед с мъка и болка, и молба за обич. Никак не мога да си спомня у Анелия такъв поглед. И никога не съм се замисляла как изглеждаме отстрани преди състезанието. Ето каква гледка сме били. С някои се обичаме, с другите не. Как искам да му повярвам на Андре, че българка ще е шампионка! Досега все е познавал. Дано и този път…
Позна и този път. Имаше време, когато ни се струваше, че всичко е загубено в това състезание. Само една вечер замръкнахме с трето и четвърто място и ми стана ясно какво ме очаква, когато ще загубя истински. Водеха Белоглазова и Куткайте. Никой да не ме пита как. Анелия изпусна лентата и като че ли наказаха всички. Знаех си, че трябва една грешка на една от трите, за да ми пометат тройката. Откога го чакат.
Чуждите журналисти и треньорки идват и ми казват, че утре моите момичета непременно ще победят, защото са толкова силни, че съперннчките им няма да могат да издържат. Потискащо силни. Изключителни. Невероятни. Това се сипе от всички страни като окуражение. Идва Андре Беекман и казва: „Не може утре да не победите. Твоите момичета играят такава гимнастика! Видя ли как ги посреща вече публиката…“ Идва Ливия Меделонски — треньорката на ФРГ, Мария Чижкова — треньорката на чехословашкия отбор, Лида Новакова — журналистка от Полша. Някои казват, че утре непременно ще победим, други, че все едно на кого съдийките ще дадат титли и медали, българките отново показват изключителна гимнастика, все още никой не може да се сравнява с тях. Идва накрая дори съветският телевизионен коментатор Валентин Скарлятин: „Нешке, приготвяй се. Утре ще пием българска ракия. Толкова са ти силни гимнастичките, че не виждам никаква надежда…“