Не ми се прибира в хотела при нашите. Така ме пометоха преди малко. Така ме отрекоха набързо. Казвали ми, че хората ще дойдат тук с по-леки композиции, но с чисти изпълнения. Казвали ми, че нашите момичета дъх не могат да си поемат от риск и трудност и много естествено е това, че Анелия е изпуснала лентата. Казвали ми, но дебелата ми глава не може нищо да приеме. Нищо, което тя самата не е измислила. Точно така грубо — дебелата ми глава.
Казвали ми и за музиката на ансамбъла. Съветските гимнастички играят по музика на „Кармен“ и, разбира се, французите, които не могат да не обичат Бизе, и не могат да не ръкопляскат, още щом чуят първите тактове… Казвали ми, предупреждавали ме, съветвали ме и нищо не съм приемала от толкова мъдри съвети. Всичко това не го казват лично на мене. Викат на две крачки. Събрала се е голяма група и все по-голяма става. Спорят, обвиняват. Някой се опитва нещо да ме защити, но протестите задушават единствения ми защитник. Във викането не разбирам кой е. Бързам да се измъкна. Не зная кой ме е видял, кой не, искам по-бързо да изляза. И срещам Силвестър Милчев от вестник „Работническо дело“: „Нешке, горе главата! Не може винаги да си пръв. Важното е, че момичетата играят силно…“
Така му бях благодарна на този човек в тази вечер. Не толкова за това, което казваше, колкото за добротата, за съчувствието, за човешкото отношение.
Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години наблюдават големи и малки състезания, как може да не са видели, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се види.
Нали все искат всяка година да се организира екскурзия, да им се дават командировки, да отидат на голямо състезание, защото са специалкстки и трябва да се учат. И какво научиха от толкова много учене?
Осъмвам с триста закани. Най-страшната от всички — ще видите днес как ще играят българките!
Играят фантастично. Прав беше Андре, като казваше първата вечер: „Нешке, не може утре да нямаш шампионка. Никой не може да издържи на твоята тройка. Страшни са! Над съперничество, над съдийство!“
Винаги с особена благодарност ще си спомням за страсбургската публика. Как бързо, как точно се ориентира, как умее да отличи това, което е действително за отличаване. До какви непознати, невиждани размери стига възторгът. Слушах залата и това беше най-хубавата музика, която някога съм чувала — този грохот от аплодисменти за моите чудесни момичета.
Анелия игра като … Анелия. Няма никакво друго сравнение. Никоя не може да играе като нея. Това беше Анелия, каквато я виждах след една година. Това беше зала, която явно може да изтръгва нещо от неподозирани глъбини. За оценка 9,9 публиката вдигна такъв скандал! Ще помислиш, че ще се срутят стените на зала „Ренюс“. Десет минути никой не може да потуши развилнялата се буря. Напразно спикерът повтаря непрекъснато, че така пречат на френската гимнастичка, на която предстои да играе след Раленкова. Накрая започна да повтаря: „Франция, Франция“, докато прикове вниманието. Заслушаха се хората да чуят какво й е на Франция и разбраха едва тогава, че ще играе състезателка от Франция. На съдииките им стана ясно, че в тази зала трябва да се внимава.
Лили, която във вчерашния ден ми беше скъсала нервите с безупречната си прецизна, точна, страхлива игра повече, отколкото Ани с изпускането, сега ме караше да забравям за всички ядове, които ми е създавала. Ето го жизнерадостното дете на България. Наистина подлуди тази чудесна зала. След протеста за онова 9,9 на Ани и на моите момичета започнаха да вдигат десетки. Само че няма ли да се окаже малко късно? Преди това за обръча на Лили вдигнаха 9,8. Видеозаписът не можа да покаже никаква грешка. Защо бяха смъкнали тези две десети? Някоя от съдинките видяла, че обръчът вибрира, но понеже бил чак до тавана, в този момент видеозаписът не могъл да го хване. Толкова е излишно да се пита защо, че се учудвам на упорството си…
На Даля Куткайте нервите не издържаха. На Галина Белоглазова й предстоеше да играе бухалки, последния уред. Трябваше да го изиграе без грешка и да бъде шампионка. Спъна се и изтърва бухалките в последната секунда. Буквално на самия финал, когато оставаше само да се поклони на публиката и да поеме короната.