Сега вече всичко щяха да решат бухалките на Диляна. Не мога дъх да си поема от напрежение. Казвам й: Диляяче, нямаш никакви шансове. Играй ги тези бухалки така, че зала „Ренюс“ да ги види в целия им блясък. Хайде, дете, покажи какво можеш. Диляна се усмихна щастлива още преди победата. Все и казвам — внимавай, Диляна, не забравяй мярката, внимавай да не изскочиш от килима. Сега и казвах точно това, което иска да чуе Диляна — играй, както ти можеш да играеш. Игра. През цялото време се страхувах само от едно — да не изскочи наистина извън килима. При всяко доближаване до края си казвах това вечно „внимавай“, което сега за щастие не можеше да чуе. Музиката се чуваше само някъде в началото. Диляна играеше под такта на аплодисментите. Ах, как обича точно този съпровод Диляна!
В краткия път от подиума до мене вече е научила, че е шампионка. Абсолютна световна шампионка и идва да се гушне безкрайно щастлива и да прошепне няколко думи — най-голямата награда за треньора: „Благодаря за вснчко. И затова, че ми казахте, че нямам никакви шансове. Ако знаех, че от бухалките зависи титлата, щях да се стегна и може би да сгреша.“
Ако ме питат как трябва да се държи треньорът на самото състезание, как да окуражи състезателите, как да се оползотвори максимално изработеното в тренировъчната зала, как да се даде повече, не по-малко, защото това, че се играе пред публика, стимулира едни, потиска други, това, че се играе на голямо състезание е също психологически фактор с две остриета … няма да мога да кажа. Не защото не искам, а защото действително не мога. Аз съм си създала един подход, проверен в много турнири, различен към всяка. Какво трябва да кажеш в последната минута, за да събереш всичко, което има в твоята състезателка? Може би въпрос на интуиция. Нямаш време да премисляш, да правиш анализ, да избираш предварително подготвени думи. Те идват някакси в момента.
Какво не трябва да прави треньорът по време на състезанието, зная. То беше желязно правило на моята треньорка, стана и мое. Състезателите не бива да се товарят с мисълта за класиране, оценки, съдии. Треньорът трябва да се подготвя да посрещне спокойно и грешката. Това е нормално човешко поведение. Никой не е машина, за да искаш да бъде безотказно точен. Моята грижа да не се допускат грешки е в тренировъчната зала. Ако там всичко е подготвено както трябва, грешката вече ще бъде някаква случайност и трябва да се приеме, без да се драматизира.
Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева. Световни вицешампионки — Раленкова, Игнатова, Белоглазова. Никак не е лошо. За момент забравям всички ядове и страхове. Как изглеждаше безнадеждно всичко и как хубаво завърши. Питам се за кой ли път — може ли човек да е толкова щастлив, и се сепвам. Как така завърши? Завършил е многобоят на индивидуалните състезателки. Ами шампионатът на уредите? Ами ансамбълът?
Изпуснаха две от момичетата във втория ден обръчите и се надигна тази вълна, която не можеше да не се надигне. Не ме интересуваше кой какво говори. Момичетата трябваше да се стабилизират, за да им се напомни, че са много добре подготвени, няма от какво да се страхуват и главно да не нищят сега грешката. Тръгвам към тренировъчната зала и чувам двама български журналисти да си говорят доста високо, така че всички да ги чуят:
— Видяхме чудесно българско изпускане на обръчи.
— Ами говорих й аз, че тази музика не може да се наложи…
За какво ли единият се радва на чудесното българско изпускане, какво общо има грешката с музиката… Чудя се тези двамата за какво ли пък злорадствуват. Сигурно ме мразят, въпреки че не мога да измисля никаква приемлива причина. Но, от друга страна, могат ли да мразят шестте момичета? Изключено! Това са деца, които не са успели да влязат в конфликт с никого. Съвсем сигурна съм, че двамата журналисти дори не ги познават… Абе, какво съм се загрижила за такива глупости. Злорадствуват, защото им се злорадствува и имат повод.
Това, от което бях най-доволна и обнадеждена, е, че децата не се караха. Успокояваха се. Пожалиха двете, които сбъркаха. Спомних си как в Лондон след една такава грешка цяла нощ се караха, прехвърляха си вините треньорки и състезателки. И, разбира се, третото ни място съвсем не беше изненадващо. Това, че тези момичета си бяха създали добър колектив, ме караше да вярвам, че ще издържат в най-трудното, в последния ден, когато се решава победата.