Издържаха. Играха така вдъхновено, така ярко, подчертаваха с толкова настроение всеки детайл, че се видя цялата красота на композицията, цялата красота на шест момичета, които нямаше какво да крият. Можех вече наистина да си отдъхна. Въпреки силата на трите големи никой наистина нямаше да ми прости провала на ансамбъла. А за мене вече и второто място щеше да се смята за провал.
Шампионатът на индивидуалните състезателки беше ново тържество на българската школа. Отново 14 медала. Отново три пъти по три български знамена на пилоните. Само че сега бях тръгнала с девет гимнастички и деветте станаха световни шампионки, защото и двете вицешампионки от многобоя взеха златни медали на уредите. Наистина точно такава победа не бях имала и толкова щастлива не бях се чувствувала.
Стойчо беше тръгнал с колата за Страсбург и аз реших да се върна с него, не със самолета. Добре, че останах, защото на другия ден установихме, че колата е разбита и ограбена и бяха необходими няколко дни, докато се оправи. Трудно е сам човек след такава радост да се оправя в чужда страна. На връщане в Белград отседнахме за една нощ в една колежка — Вера Радославлевич. Тя ме посрещна с тържествена торта, направена по тържествения случай. Обадила се Маргарита и казала, че съм герой. Отначало не обърнах внимание на цялата тържественост на Вера.
— Ама ти не разбираш ли какво ти казвам? Ами да, за Маргарита съм си все герой…
Казвам го и изведнъж се сепвам. Ама за какво ще се обажда Маргарита чак в Белград. Да не би… Не смея да си го помисля…
— На социалистическия труд? — пита Стойчо.
— Точно така, някъде съм го записала…
Отпразнувахме веднага, разбира се. Стойчо все има някакви бутилки за всеки случай. Ето ти го и случая. Радвам се и бързам да се прибера, за да видя истина ли е. А си мислех, че мене никакви награди не могат да ме развълнуват…
Отивам към залата с малко страх. Сега, след такава победа, как ли ще се разфукат, как няма да им се тренира, колко ли ще ме успокояват, че нас вече никой не може да ни настигне. Нищо подобно. Щастливи, мобилизирани, готови за нови подвизи. Изглежда си спомнят онази кошмарна вечер, когато замръкнахме с трето и четвърто място. Изглежда малките настръхват, като си спомнят какво беше след грешката.
Предстоеше подготовка за Олимпийските игри в Лос Анжелос. Първите за художествената гимнастика. Започна едно наистина ужасно време, когато непрекъснато ни се напомня, че игрите, разбира се, не са като световно първенство, че нищо няма да струват досегашните ни победи, ако се провалим точно на първата си олимпиада, че трябва съвсем сериозно да се отнесем и т.н. Имаше дни, в които съжалявах, че сме станали олимпийски спорт. Това, когато много ми натежи напрежението. Иначе се радвах, разбира се. Кой би искал повече една олимпиада…
Бяха определили от миналата година и комисари. Когато пристигна представителят на ЦК на ДКМС, вече изтръпнах. Представях си го, както започна да идва всеки ден, че изведнъж ще реши да изпълнява комисарските си задачи и ще започне да ни агитира всеки ден колко страшно е на олимпийските игри, и как трябва да преустройваме работата си, и как по-сериозно да погледнем. Настръхвах и чаках деня на конфликта, защото твърдо бях решила, че ако и той започне да ме поучава непрекъснато, няма да издържа. За голяма моя радост Ангел Гурмев, който в началото идваше, наблюдаваше тренировките и мълчеше, постепенно се отпусна, сприятели се с момичетата, разведрявате атмосферата с някоя шега. Започна да носи най-новите, най-хубавите книги, да осигурява билети за театрални постановки, от време на време пристига с някой артист. Внесе празниците в нашата зала. Рожден ден на някое момиче, за което, залисани в работата си, не се сещахме. Отначало се питахме за коя ли е днес, щом видим Ангел с букет, после започна да ни предупреждава няколко дни по-рано, та да си бъде празникът празник. Пристигаме ли, заминаваме ли, на какъвто и да е турнир — Ангел е на аерогарата. Срещи с щангистите, срещи с алпинистите, срещи с артистите от Младежкия и Народния театър, с работници от заводи… Как успява да ги организира така, че да се връщаме с благодарност към тези вечери, към тези разговори.
Поехме и шефството над един дом за изоставени деца в Бояна. Носехме им подаръци, децата много ни се радваха. А когато си тръгвахме, плачеха и ние се чувствувахме виновни с чужда вина. Имаше едно много хубаво и много тъжно момченце. Много ми се искаше да го взема. Стойчо пита: „А защо точно хубавото момченце, защо не вземеш някое грозничко, защо не вземеш всички…“ Няколко дни у дома остана едно момче, на което трябваше да се осигури специална медицинска консултация. Стойчо протестираше, че ако остане по-дълго ще му дожалее и няма да може да го върне. И ако не мисля да превръщам дома ни в частна детска градина, трябва по-бързо да се справя с медицинския проблем и да отведа момчето в детския дом. Истината е, че аз нямах време да се грижа достатъчно дори за дъщеря ни, така че не беше справедливо да му стоварвам нови грижи. И той си има работа и в крайна сметка не може да се помогне на всички деца, но всяко посещение в Бояна ме разстройваше. Момичетата също се връщаха в залата като попарени, а когато директорката се обаждаше отново, нямах сили да й откажа.