Ето че Кристиян Вайбел се беше сетила и ме пожали в деня на най-голямата ми победа. Нищо по-точно от написаното — изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен. Само че нищо не зависи от това, какво ще пожелае Нешка Робева. Единственото, което мога да искам, е да играят трите. Ако продължаваше да се състезава Илиана, сигурно щях да искам да са четири…
Какво искам аз, няма никакво значение — не мога да променя олимпийския регламент. В крайна сметка кои ще бъдат тези две, си е техен проблем. Моят е по-прост, по-ясен — как да ги подготвя и трите така, че да е трудно да се каже кои две. И още — нещо — да се заема по-сериозно с Бианка Панова. Това, че ми предстои олимпийска подготовка, съвсем не означава, че трябва да се занемарява едно безспорно ярко дарование.
Как да подготвя трите така, че да е „страшен“ изборът в рамките на българския отбор? Какво още, след като се смяташе, че сме стигнали невъзможния вече таван на натоварване?
Като състезателка никак не обичах кросовете. И никак не бях убедена, че са ни нужни. Мислех си, че се изморяваме без никаква нужда. Но не смеех да го кажа. Тогава почти всички треньори с амбиции приемаха кроса като нещо абсолютно задължително. Смятаха, че дава сила, че е изключително полезно това бягане на открито. Увеличаваха километрите и така вярваха, че увеличават и издръжливостта. И сигурно има нещо вярно в това, но защо никак не можех да се примиря с кроса и никога не можех да повярвам, че ми е полезен. Когато отидох при Изан Абаджиев да ме посъветва какво да правя с този крос, в който толкова се съмнявах, но не смеех да го премахна така изведнъж, когато все още почти всички треньори го смятат за задължителен, Абаджиев ми разказа една любопитна подробност от своя опит. Бягал в сняг до колене, после бягал на един крак, на другия. Километри. Очаквал, че ще стане много силен, че резултатите ще отхвръкнат. Та нали още никой не бил правил точно такъв крос. Вместо да отхвръкват нагоре, резултатите започнали да спадат застрашително. Утешавал се — нищо, ефектът сигурно ще дойде по-късно и упорствувал. После разбрал, че никакви добри резултати не могат да се постигнат по този път. Ако бил бегач, може би, но като щангист — безнадеждна работа. Оттогава се научил да търси силата в специфичната работа с щангата. Сигурно и аз ще намеря качествата, които търся, точно в спецификата на художествената гимнастика. Трябва само да се мисли и да се търси…
Благодарна съм му на Абаджиев. И мислех, и търсех, и намирах, и бях щастлива с всяка своя истина — изтрудена, изстрадана.
Наскоро Маргарита беше правила едно интервю с големия треньор и той беше казал, че в неговата зала и в залата на Нешка Робева факторът увеличаване на физическото натоварване е вече на изчерпване. Трябва да се търсят психологическите фактори. Точно тази мисъл ме занимава вече от доста време. Трябва отново да се мисли и търси. Всъщност треньорската професия е точно това — непрекъснато мислене и търсене, но то се налага в някаква свръхдоза в такива повратни моменти. В това е трудността, но и удовлетворението.
Бедата ме връхлетя така изневиделица, че забравих всичките си предишни страхове. Преди световното първенство Анелия беше получила някаква малка, но болезнена мускулна херния. Извикахме специалист, би й някаква инжекция и забравихме и за травмата, и за болката. Сега Ани тренираше, не чувствуваше никаква болка, но на това място, на бедрото, мускулът започна да хлътва. Стана като малка дупка. И ето че нашият лекар започна да изказва отначало мъгливо, а после все по-ясно опасенията си, че може би инжекцията е била бита в нерва, че може би това е началото на някаква дълбока атрофия, че може би Анелия ще се парализира.
Бяхме на лагер в Кюстендил. Не можех да разбера как при такива опасения лекарят си стои най-спокойно в Кюстендил. Как може толкова страшни „може би“ да му се въртят в главата и да не предприеме нищо! Вдигнах тревога, исках да се постави диагноза, да се търси незабавно лечение. И ето че лекарят, който беше поставил инжекцията, замина с Ани за Франция. Френският специалист не бил виждал такава травма-Нямал представа какво може да бъде. От нашето дружество заведоха Ани в ГДР. Там имало някакъв специалист, който правел чудеса. Немският специалист бил виждал за втори път такова чудо. Първият случай, който му бил известен — на един шахматист. Не бил много сигурен какво може да е, но бил готов да направи операция. Представителят на дружеството не се решил да я остави на операция, преди да ме попита. Какво мога аз да зная? Едното светило не било виждало такъв случай, другото виждало за втори път и е готово да прави операция. На шахматиста правил ли е? — питам. Не попитали. Все едно, вижда ми се съвсем ненадеждно това, че някой е готов да прави операция, дори когато не е наясно какъв е случаят.