Започва натиск от много страни да се реша на тази операция. Идват при мене треньори и състезатели, които имат основания да са благодарни на този професор. Самата Анелия, вече доста наплашена, се моли да я оперират. Не я боли. Тренира. Непрекъснато й повтарям да не натоварва крака и непрекъснато мисля за страшната опасност. Няма ли български специалисти, не можем ли да получим тук консултация? Може би някой от нашите професори ще знае какво е. Питаме, разпитваме и стигаме до професор Андреев от ИСУЛ. Той преглежда момичето, казва, че няма нищо страшно и се заема с лечението. Няма нужда от операция. Само поморийска луга, масажи, физиотерапия…
Само преди два дни вървях и си повтарях — само да оздравее Ани, нищо друго не искам, нищо друго не ме интересува. Все ми е едно какво ще стане на всички състезания, които идват. Само да оздравее… Каква полза от всички победи, ако ми осакатее момичето. Нищо, нищичко, ама съвсем нищичко не искам — само да е здрава. Сега, когато видях колко спокоен е професорът, колко уверен, че това е дреболия, не се сдържах да не попитам:
— Ще може ли пак да тренира, да се състезава?
Професорът се усмихна разбиращо:
— Всичко ще може. И да тренира, и да се състезава, и да бяга, и ръченица да играе. Само не искам да се намесват други лечители. Ако ми се доверите изцяло, гарантирам ви пълно оздравяване.
Доверих му се. Ани също. Трябваше да имаме търпение, както ни съветваше професорът, но нямахме. Чаках с нетърпение всеки ден какво ще ми каже, докато един ден каза щастлива, че се връща усетливостта на това място. Започна бавно, но видимо да се възстановява мускулът. Започна бързо, бурно да се възстановява надеждата.
И ето че още незарадвали се както трябва — нова беда. Дискова херния. Болки в кръста, които получава, когато не е загряла добре и започне тренировката. Колко пъти съм казвала, че не искам изпотени да излизат навън, да лягат на пода. Колко пъти съм казвала, че веднага трябва да сменят запотената със суха дреха. Колко пъти съм казвала… Какво ли не съм казвала…
Колкото бях изплашена за Ани, толкова сега съм ядосана. Не мога да гледам от яд. Как може една толкова голяма гимнастичка да бъде толкова небрежна.
И понеже, изглежда, няма по-вярно от това правило, че една беда никога не идва сама, се разболява и Диляна. Някак си по симпатия. Къде е Кристиян Вайбел да ме види колко ми е страшно, че не мога да избера от три големи гимнастички две. Сега ми е останала една. Заглушавам болката с много работа. С Лили, с Бианка, с другите малки, с новата ансамблова композиция. И което е най-интересно, точно когато съм в най-затруднено, в невъзможо положение, Лили забравя за фасоните си. Става такова добро дете, че безкрайно много го обичам, всичко забравям, всичко прощавам. Никога, никога не съм имала такава гимнастичка. Талантлива, добра, усмихната. Какво е това, жал ли някаква изпитва към мене в този момент, такт ли, или разбира, че положението е толкова сериозно, че трябва да се стягаме. Все едно какво е, важното е че Лили в такива моменти е чудесна и ми дава сила да не рухна от отчаяние.
Във всички зали на олимпийските отбори има един календар. С големи цифри се отбелязва колко дни остават. А аз със свито сърце си отбелязвам, че застрашително намаляват и се питам как ли ще наваксам, когато една от двете се върне, и със скрита надежда си добавям: А защо не и двете? И защо не по-скоро? …
Искам да се върна към някои моменти от този период, които Нешка забрави, а ми се струват съществени…
Отивам преди Страсбург в залата и казвам на Нешка, че токущо съм изпратила страница в печатницата със заглавие „Раленкова, Игнатова и седем дебютантки“.
— Само че, ако искаш да ти е вярно заглавието, трябва да го смениш. Най-точно ще бъде Раленкова и осем дебютантки…
Чак сега забелязвам, че Лили не е в залата.
— Какво е станало?
— Изгоних Игнатова.
— И какво от това? Изгонила си я и утре ще си я върнеш. Затова ли да си сменям заглавието? Нали е здрава Лили? Нали нищо й няма?
— На нея нищо й няма, но на мене ми има. Омръзна ми и повече не мога. Този път вече е съвсем сериозно. Реших, че трябва да го направя и заради самата Лили. Изведнъж се върнах към всичките й непоносими предстартови трески и се ужасих. Ти представяш ли си да започне всичко това преди олимпиадата? Ами така тя си отпада автоматически, защото тогава ще трябва да се избират две. Нека сега разбере, че няма прошка, че работата е съвсем сериозна. Нека се стегне и преди олимпиадата да бъде равностойна с другите. Тогава няма как да я спасявам с обяснението, че си е такава ревла в последния месец, а пък на самото състезание — да видите какво момиче. Както виждаш, откакто сме станали олимпийски спорт, от комисии и посещения не можеш да се разминеш и всички те гледат под лупа. Така че, ако искам да запазя Лили за олимпиадата, ако искам да я запазя като гимнастичка, този път трябва да съм съвсем твърда. Не мога да ти кажа колко ми олекна, като го реших. Ами то иначе е безкрайно ходене по мъките. Само че нямам никакво намерение да й казвам, че го правя за нейно добро. Сърдита съм и толкова.