Аз не искам моите момичета да имат недостатъци. Нищо, нищичко не искам да крия. Те трябва да са най-хубавите момичета. И са! Какво ще ги крия. Искам да ги показвам. В цялата им красота, в целия им блясък.
На Анелия й липсваше динамика. Създадох й я. Отначало със ситна техника, която трябваше да налага впечатлението за динамика, докато Ани с много труд набави качествата, които й липсват, В същото време невероятната пластика на Раленкова трябваше да става все по-невероятна, изумителна, недостижима. Отчайваща за съперничките, които искат да я догонят точно там, където природата й е дала сила.
Илиана не можеше да скача. Няма не може. Не признавам такива извинения. Всичко трябва да може. Макар че винаги съм твърдяла, че художествената гимнастика не е скок на височина, все пак държа моите момичета да не отстъпват на съпернички, които издигат като оръжие скоковете. И те действително не отстъпват. Отначало японската треньорка Камо ми казваше: „Да, но и съветските гимнастички, и моите скачат по-добре от българките.“ Отдавна вече не ми го казва. Без да, но…. От хореографа Людмил Коцев изисквам да ги научи на много, на разнообразни (това вече е наше предимство) и непременно високи, леки скокове. Това е положението. Няма „не мога“.
Илиана се опитва да ми докаже с колко други свои предимства компенсира липсата на високия скок. Признавам й сто хиляди предимства, но искам непременно и разнообразието, и лекотата, и непременно, непременно, ама съвсем задължително — височината. Искам да видят всички как ще полетиш, бе момиче! Разбираш ли колко точно на тебе, при всичките ти качества ще ти отива това, за което вече те смятат неспособна. Не искам никой да ме атакува никъде. И не ми казвай, че не можеш да понасяш часовете на Коцев по класика, защото аз пък не мога да понасям такива примадонски оплаквания.
Все пак налага се да доказвам на Илиана, че няма невъзможни неща. Поемам специално подготовката на нейните скокове.
Лили всичко може. И динамична, и пластична, и отскоклива, и артистична. Само едно не може — да гледа сутрин спокойно плана за деня. Раздавам всяка сутрин на всяка какво трябва да прави. Анелия се оттегля и веднага започва. Диляна — също. Анелия някога ще промърмори колкото да ме ядоса — „Пак ли“?, като много добре знае, разбира се, че „пак“, Лили през ден е готова да ревне. При това аз не увеличавам всеки ден натоварванията. Обикновено планът днес е както вчера. Толкова години не можах да разбера защо й се плаче на Лили почти всяка сутрин, като че е очаквала точно този ден да кажа: „Днес няма да тренирате!“
Илиана прави с огромно удоволствие това, което леко й се удава. Шлифова до блясък всеки детайл, като си представя как публиката ще ахне, като види новото. Анелия упорствува и отработва упорито точно това, което не върви, не става, за да усети сладостта на победата над себе си. По-късно, едва след години забелязвам, че и, тя започва да се върти около това, което вече си може, и ми се налага да я карам непрекъснато да търси новото. Диляна няма търпение за детайла, но иначе изпитва наслада от това, че играе. Лили обича само времето, в което се поставя композицията. Иначе да я оставиш цял ден в някой ъгъл да гледа как другите тренират, като че ще й хареса най-много. Нея през целия ден и по ъглите си я търся: „Какво правиш, Лили, докога ще се мотаеш? Хайде Лили, я да видя тетрадката…“
Още от самото начало всяка си има своя тетрадка. Аз записвам извършеното в моята тетрадка, те в своята. Не зная какво ще вземат моите момичета от мене, когато станат треньорки, но това, което се опитвам да им внуша като абсолютно задължително условие, е планът. Зная, че точно него ненавиждат, че всяка би предпочела да тренира по вдъхновение това, което й харесва, това, което и се удава. В плана всеки ден е записано кое по колко пъти трябва да се прави. Преценила съм къде какво е нужно въз основа на наблюденията си от вчерашния, от завчерашния ден. Обикновено „любимият“ елемент трябва да се повтори 20 пъти, „отвратителният“, който ти е създавал грижи вчера — 30. Неприятно нещо е планът, още повече че всяка знае, че няма да напусне залата, докато не го изпълни. Понякога се случва някоя вместо в 20 да си тръгне в 22 часа. Това за мене е още по-неприятно, защото веднъж като останеш с една, друг път с друга, се набират и умора, и протести вкъщи. Често остава някоя от колежките ми. И те са недоволни, но… дневният план е абсолютно задължителен.