Някои от колегите, които за пръв път се срещат с художествената гимнастика, бяха така възторжени, че бяха готови да й дадат преднина и пред футбола. Ето какво пише Беноа Хаймерман в „Матен“: „… Далеч от битките, които претендират да бъдат изключителни, далеч от мачовете, за които се вдига шум до небесата, а приключват най-често с безплодни усилия, разцъфва едно ново цвете, което, без да претендира за нищо, е толкова красиво, колкото и силно. Художествената гимнастика сигурно ще направи своя невероятен бум още на първата си олимпиада. Жителите на Страсбург, които за първи път се срещат с този спорт, вече са страстни поклонници на тази нова, непозната, но така силно завладяваща красота…“
Ден преди състезанието френските вестници се интересуваха ще може ли някоя от 99-те състезателки дошли в Страсбург за XI си световно първенство, да пробие българския бастион. След това заглавията бяха: „Великолепни българки, великолепна гимнастика“, „Фантастични българки“, „Феноменалната гимнастика на българките“, „От начало до край — триумф на българките“, „Българките разказаха своя урок по гимнастика на света“, „Четири дни феерия и грация“, „Пълен триумф на българките“, „Диляна Георгиева — шампионка, Анелия Раленкова — с най-много медали“, „Българският химн стана лайтмотивът на зала «Ренюс»“, „Когато българките са на върха на дъгата“, „Когато българките се коронясват в Страсбург“, „Огньовете на тази вечер са запалени от българския отбор“. Това са част от заглавията. Приятно е да ги види човек. Още по-приятно е написаното под тези заглавия: „Каскади от аплодисменти за Диляна Георгиева — новата кралица на гимнастиката…“, „Салюти от браво за Лили Игнатова…“, „Публиката бе в краката на Анелия Раленкова…“, „Раленкова като древногръцка жрица омайваше…“, „Българският отбор показа нещо грандиозно и възвишено. Най-малката подробност беше отлично шлифована. Техническото съвършенство на всяка гимнастичка, изискаността на композициите, синхронът, прецизен до краен предел, накараха зрителите, очаровани и възхитени, да ги побият тръпки от възторг“, „Шестте момичета на Нешка Робева като че нямаха ни обръчи, ни въженца в ръцете си, а по-скоро продължение на техните тела, на техните души, които даваха живот и на уредите…“
А ето и най-краткият репортаж от това световно първенство:
„Тя застава неподвижно край уреда, концентрира се. Първата нота. Гнмнастичката се събужда, скача, хвърля, върти се, събира се, хваща, лети, електризира, излъчва, експлодира. Последната нота. Аплодисменти. Триумф. Усмивка и поклон за публиката, която вика от възторг на фона на знамето в бяло, зелено и червено. Таблото е в очакване. Светват цифрите. Три по десет. България — това е съвършенството в този свят.“
Едни твърдят, че това, разбира се, е написано за Лили. Ами да, за коя друга. Как за коя — обаждат се почитателките на Диляна. За шампионката, разбира се. Онези, които предпочитат Анелия, смятат, че е излишно да се спори. Щом става дума за съвършенство, ясно е, че е за Ани. Виндлинг не е споменал име. Така е видял българката в Страсбург. Разбира се, това, което показаха нашите момичета, в никакъв случай не може да се изчерпи с тези десетина думи — електризира, експлодира… Той е търсил най-силното, но то трудно може да се опише. На мене особено много ми хареса това: „България — това е съвършенството на този свят.“
И ето че след възторженото посрещане на аерогара София — първият студен душ. Първата продукция в НДК „Людмила Живкова“. Играят световните шампионки, а публиката ръкопляска от учтивост. Непрекъснато сравнявам със Страсбург и непрекъснато си повтарям — добре, че световното първенство е било във Франция, а не в България, защото тази студена, заспала зала може да убие всяко желание за игра. Излиза една, втора, трета, ансамбъл. Излизат малки и големи гимнастички и чакам тази зала да се събуди. Не. Започвам все повече да се безпокоя. Защо така? Ами да, това са хора с покани, с връзки, много жени са дошли да покажат тоалетите си, да покажат, че са тук.
Излиза Анелия Раленкова и залата гръмва от истински, не служебни аплодисменти. Излиза Анелия и усещам, че настръхвам цялата така, както в Страсбург. Чак когато е приключила да играе и аплодисментите не стихват, се сещам, че тази публика си е съвсем права. Докато я наблюдавах и се ядосвах, че е студена, сама не си давах сметка, че аз също не съм развълнувана от играта на шампионките. Уморени, излезли вече от форма, притеснени, само чакат да свърши…
А Ани е слушала тази обидно студена зала, набирала е и стръв, и хъс, и излезе да покаже по какво точно пощуря зала „Ренюс“. След продукцията Нешка казваше: „Добре, че Ани игра. Беше ми така криво. Зная, че са уморени, но нашата публика толкова искаше да ги види и сигурно щеше да се чуди какво им става на тези французи, та са така възторжени. Така много ми се иска винаги да играят силно…“ Отново си припомня Нешка за тази обиколка, която направиха в Италия преди световното първенство. Темпераментна, гореща публика, навсякъде им се радва. Италианските вестници, които отдавна вече добра дума не са писали за българите, а все раздухват някакви страхотии за тероризма в България, една необуздана кампания против Сергей Антонов, изведнъж сменят рязко курса. Появяват се заглавия за невероятните, за фантастичните българки, за невижданата красота на един нов спорт, който ще покори света. Един италиански журналист пише, че докато светът се надпреварва да измисли техника, която в крайна сметка ще унищожи Земята, една българска треньорка е довела вечния човешки стремеж към красотата до някакви непознати граници на съвършенството. Появяват се снимки на българските момичета, интервюта с Нешка. Въобще цялата преса е в съзвучие с възторжената публика. Работниците в една голяма стъкларска фабрика ликуват, чувствуват се така щастливи от посещението на тези приказни момичета, които снощи са гледали в залата. „И ние сме майстори в своята работа. Казвайте коя какво иска да й направим от стъкло и ще го има.“