И наистина показват майсторството си. Всяко хрумване на гостенките е изпълнено.
И ето че на следващата вечер в Рим публиката ръкопляска така от учтивост, както сега в Народния дворец на културата. Отначало треньорката се притеснява, че тук просто не искат да ги приемат, после вижда — не е студена публиката. Играят без грешка, но и без душа нейните момичета.
Едва дочаква да свърши продукцията и прави страхотен скандал. Как така няма да играят! Какво означава това влачене по терена.
— Ами не е световно първенство. Няма какво толкова да се стараем. Не можем ли и ние понякога да играем просто така, без напрежение. Не можем ли да приемем това турне като една малка почивка след толкова труд.
— Как така почивка! Как така „просто така“? Един човек да има в залата, трябва да го уважите, а тук вестниците пишат, хората препълнили залата, човек не може да се обърне, а вие решавате, че точно сега ще си почивате. Ами нали са дошли да видят световните шампионки! Нали са дошли да видят тази необикновена красота, не спящи красавици…
Мълчат, недоволни са. То Нешка кога ли ще бъде доволна. И кога ли ще каже, че нещо не е толкова важно. Това дори не е и обикновен турнир, а тя пак иска да играят силно. Все иска. Не казват всичко това, но от настроението им личи как ще започнат да се оплакват, когато се приберат в стаите си. И ето че на другия ден преди продукцията българският консул пристига. Казва, че идвал направо от затвора, че Сергей Антонов го помолил да им каже колко им е благодарен, че за пръв път от много време италианските вестници не ни ругаят, не твърдят, че сме убийци и главорези. Колко им е благодарен, че с тази красота вълнуват не само хората в залата, но дори такива журналисти, които никак не се интересуват от истината. Откакто е в затвора, това са най-хубавите му дни…
Момичетата нищо не казват. Бързат да се приберат в стаите си, да не види консулът, че са разплакани. Вечерта играят невероятно силно. Нешка казва: „Не можах да повярвам, че Анелия има толкова много резерви още сега. Повече не си говорихме за разликата между продукции, турнири и световно първенство. Мисля, че в онази вечер, им стана ясно, че трябва винаги да играят в настроение.“
Върнаха се в залата Анелия Раленкова и Диляна Георгиева и за съжаление това, което беше казал Иван Абаджиев и беше напълно в сила в онзи период — че в неговата и в моята зала факторът физическо натоварване е на изчерпване и трябва да се търсят нови психологически дразнители, сега изглеждаше като мечта в миналото. Две големи гимнастички трябваше да прохождат отново. Възстановяване на формата след дълго отсъствие от залата — това е кошмарен термин, който само треньорите могат да разберат. Трябва да се смиря като покаял се грешник, трябва да забравя лудата радост от това, че Анелия Раленкова игра в Страсбург така, както си я представях след година, да забравя ликуването от победата на още една дебютантка, за която само преди няколко месеца треперех — ще я приемат ли, или ще я отрекат съдийките. Приеха я, стана абсолютна световна шампионка. Аз и още няколко други жени в тази зала видяхме колко има да работи още Диляна, за да стигне до Лили, колко дълъг път да измине, за да се доближи до Ани. Никога, никъде, в никакви интервюта не казвах това. Но го знаех. То ми стигаше. То ме караше да разработвам още там, още в Страсбург богата програма за новата шампионка.