Може би Иванка очакваше след смъртта на Жулиета тя да диктува „модата“ в този спорт и затова с толкова негодувание посрещна първите успехи на Нешка. Не можеше да приеме Илиана Раева, не можеше да разбере какво иска да каже младата треньорка с Лили Игнатова… Иванка отричаше всичко, което е направила Нешка на български, а после го превеждаше на испански — за да „ограмоти“ едновременно и българските, и испанските специалистки. Два реда зад нея Чижкова също така високо на чешки твърдеше, че Робева показва бъдещето на художествената гимнастика. Това беше в Амстердам. Но оттогава досега Робева наистина прекали и за една амбициозна треньорка, която при обикновени условия би имала шансове да се бори за титли и медали, а сега вече не виждаше никаква надежда, съвсем естествено е да й нагорчат успехите на българската треньорка.
След Мюнхен вече Чижкова обяви, че не вижда смисъл да тренира индивидуалните състезателки. Даниела Бошанска проваляше всичките й усилия с грешките си. Чижкова пое ансамбъла и там също показваше оригинални композиции. Можеше поне бронзови медали да има, но тогава пък изскочиха корейките с техните трудни, близки до жонгльорството изпълнения и чехословашката треньорка съвсем се затвори…
Всички специалисти, които бяха присъствували на Олимпийските игри в Лос Анжелос и в Оломоуц, твърдяха, че и сравнение не може да става между двете състезания. Даваха предимство без колебание на турнира в Оломоуц. Гимнастиката, която се играеше в Чехословакия, наистина беше изключителна. Съветските гимнастици и гимнастички бяха отскочили така рязко, че с право се говореше за космическа гимнастика.
А моята колежка Мила Ханликова продължаваше да живее със спомена за турнира „София“.
— Знаеш ли, от време на време ми се струва, че не биваше да идвам в София. Аз наистина вече не мога да се зарадвам на нищо така, както на вашата Анелия. Ето гледам Мостепанова. Съвършена е. Гимнастичка модел. Възхищавам й се, а не може да ме развълнува като Раленкова. Така много се радвам, че отново имаме и ние голяма гимнастичка. Откога чакам да се появи една като Хана Ржична. Гледам и Ржична, и Дервяна и си мисля за лентата на Раленкова…
Не разбирарм защо трябва да се противопоставя едното на другото. Може би защото Мила е била изненадана, не е очаквала и сега не може да забрави нещо, което я е разтърсило. Аз си наблюдавам този турнир, увлечена в неговите проблеми, и на ум не ми идва да сравнявам с другия, завършилия преди седмица. Възхищавам се на Мостепанова, ядосвам се на нашите несполуки — въобще живея си с днешния ден…
Такава склонност към противопоставяне ме изненада в София Костова, журналистка от БТА, която от няколко години живее в Сингапур. София обича художествената гимнастика, въпреки че твърди, че не я признава заради субективното съдийство. Обича Анелия Раленкова. Разказва ми колко много се е развълнувала, когато по сингапурската телевизия видяла Лили Игнатова с лента, Лили Игнатова с топка, Лили Игнатова с обръч… Какво става? Никакви обяснения. Показала се Лили, изчезнала и трябвало да мине време, за да разбере, че това е първата носителка на Световната купа. После, на следващата година пак гледала някакъв интересен филм на Би-Би-Си. Контрасти в спорта. Кеч, ръгби, американски футбол, Груба сила и изведнъж… позната музика…
— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато видях трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера видели ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!
Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и виждам някакъв театрален афиш — „Три сестри“ на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри“ на Чехов — това е нещо познато…
Мога да си представя какво й е на София, която не е за седмица, а за години в Сингапур. И не вижда никакъв афиш, а живи български момичета по сингапурската телевизия в един американски филм.
И толкова повече ме изненадва, че въпросът идва и от София, след като е дошъл от толкова други хора…
— Сега, когато видя така отблизо алпинистите, сигурно не могат вече толкова да те развълнуват гимнастичките…