Някога, когато започвах треньорската си работа и отивах при колеги с опит с една молба — да ми кажат какво най-много им е помогнало, какво попречило — все едно от кой спорт са, има общи принципи, началникът на гимнастиката в „Левски-Спартак“ ме изпрати при един млад колега от спортната гимнастика. Питам го какво е постигнал, защо смята, че трябва от него да се уча. Казва ми: „Иди. Ще видиш. Много интересен треньор.“ Не можах да разбера какво му е интересното. Нищо не можа да ми каже и за да спася и него, и себе си от неловкото положение, пожелах да видя плановете му, въпреки че вече бях убедена, че няма да видя нищо интересно. „Плановете ми са в главата“ — казва той и посочва главата си. Сега разбрах обидата на колегите си от спортната гимнастика в дружеството, че това момче, дошло-недошло, им беше станало началник. Старши треньор на опитни, доказали през годините своите качества треньори само защото бил интересен. С какво, на кого, защо? Как се търпи такова дилетантство? Треньор, на когото плановете били в главата! После разбрах, че това в някои спортове е доста разпространена практика.
Мнозина смятат, че моето голямо предимство е умението да поставям оригинални, трудни, ефектни композиции. Да намирам музика, която завладява залата, да намирам пълния синхрон между музика и движение. И това, но то няма да бъде нищо без умението да се съставят такива планове, които ще осигурят отработване на всеки детайл в композицията. Да се съставят и непременно да се изпълняват. Понякога месечният план може да „закъса“ — контузия, грип, всичко се случва, въпреки че много държа да не им се случва на моите момичета, все пак понякога се налагат отсъствия. Дневният план не търпи никакви възражения. Щом си в залата — жива, здрава, всичко до последната подробност трябва да бъде изпълнено. Ето това смятам като условие, без което не може. Зная, че не мога да накарам Лили да обикне плана. Чак толкова амбициозна не съм, но се опитвам да я накарам да приеме неговата абсолютна задължителност. Не мога да обясня много логично защо в последно време все повече си мисля, че точно Лили ще стане треньорка, каквато на мене ми се иска да видя едно от моите момичета, затова въпросът за значението на плана при нея добива нова стойност…
И така, отшумяха празниците. Прочетохме колко сме страхотни. Понарадвахме се на радостта, с която ни посрещнаха в родината, поставихме новите композиции. Сега вече идваше ред на сериозната работа. На неприятния план, който всеки ден ти казва какво да правиш. Колкото е хубаво времето на новите постановки, защото е среща с дълго носена мечта, среща с бъдещето на гимнастичките (бъдеще от една година!), толкова е трудно след това времето на изработката на детайлите и цялото. Прибавили сме много нови, трудни елементи, които изискват сериозна работа. В плана е включена и необходимостта от усъвършенствуване на някои качества.
Когато ме питат не може ли с по-малко работа (а за съжаление често ме питат), казвам, че не може. И ако след всяко състезание става все по-трудно, а не по-леко, то не е защото ми е приятно да ги гледам колко им е трудно. От тях на следващото състезание се иска да имат не само нови композиции, а и те да са нови. Да могат повече, да са още по-гъвкави, още по-пластични, още по-динамични, още по-отскокливи. Хитро нещо е победата. И е много сладка, и е много коварна. Така те впримчва! Господар си й, докато воюваш за нея на състезанието. През цялото останало време си й роб.
Опитвам се да обясня, че сега, след Мюнхен, от нас ще очакват много повече, че съперничките ще се втурнат да ни догонват. Те пък ми напомнят, че и след Амстердам, и след Мюнхен са писали, че българките са изпреварили останалите с пет години.
Не зная как се изчислява с колко години сме изпреварили, но и ние много направихме между Амстердам и Мюнхен…
Излишни спорове. Излишни и вредни. Новата победа им е дала самочувствие, което пречи на работата. Разчитах много на амбицията на Илиана. Та нали точно тя, а не друг твърдеше, че ако някой й е „изял“ първото място, то е тя самата, което показваше, че си е дала точна сметка къде, кога, защо е загубила. Очаквах, че точно тя най-много ще се стегне, защото никоя повече от нея не се стреми към шампионската титла. Носи си лидерството в кръвта Илиана. Иска винаги, навсякъде, във всичко да е първа. Болезнено изживява всяко чуждо предимство. Прекалено й е ясно, че Анелия победи, защото повече работеше, много бързо напредваше. Казвах им, повтарях им, че трябва нея да гледат. Не ми вярваха. После им се наложи да видят как бързо, как невероятно бързо се променяше Ани. Буквално пред очите им всеки месец израстваше нова гимнастичка. Ни помен от свитичкото момиченце с вдървени раменца. Ни помен от онази затвореност, плахост. Как растеше самочувствието й с всяка нова композиция. Повтарях непрекъснато — не гледайте нашите съдийки, не подценявайте Ани. Вече никоя не мислеше да я подценява, но много я бяха изтървали, много напред беше отишло това мълчаливо момиче, трудно се достигаше. Е, очаквах точно Илиана да се втурне да я догонва и в тази надпревара двете да увлекат и другите.