И ето че най-неочаквано става Лили Игнатова.
— Вие сте толкова големи спортисти, такива изключителни хора, че сега, като ви слушам, много ме е срам, че съм такава ревла и че понякога разстройвам тренировките, и че… и въобще сега точно зная, че с мене стана голяма промяна. Сигурна съм, че ще бъда съвсем друг човек…
Момичетата я гледат страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили…
След седмица Нешка казва: „Успокой Ангел, кажи му да слезе на земята. Лили си е Лили. Все пак издържа цяла седмица наистина като съвсем друго момиче, така че ме накара и мене да повярвам в чудодейната сила на алпинистите…“
За мене тази среща беше интересна и с друго — възхищението, което алпинистите изпитваха към гимнастичките, а те — към алпинистите. Ни следа от такива въпроси — кое е по-голямо, кой спорт какви предимства има. Бяха горди, че са българи. Разказваха си как са будували, когато сме чакали новините от Еверест, колко вълнения са носили европейските и световните първенства по художествена гимнастика. На големите спортисти и на ум не може да им дойде такава абсурдна мисъл — нека другите не побеждават, нека да сме само ние, та в родината само на нас да се радват. Та нали те самите искат да се чувствуват горди и с друга българска сполука. За щастие големите спортисти не мислят по начина, по който понякога мислят някои журналисти…
На тази среща Методи Савов и трудно ходеше, и трудно говореше, и ми се свиваше сърцето, като си помислех колко жестока е цената на този Еверест. Когато другите вече бяха напуснали залата, го попитах как върви лечението.
— Защо да се заблуждаваме, зле съм…
Вече нямаше и следа от веселия; находчив, интересен събеседник. Един човек, който чувствува непрекъснато болка.
Дни наред след тази среща не можех да изляза от болката за един млад, вече съвсем побелял и болен човек. Интелигентен, приятен. Наистина ли медицината ще остане безсилна към този спортист, платил такава страшна цена за жаждата си за върхове? Питах след това Аврам Аврамов, водача на експедицията, как е Методи Савов. „Жилав, ще се оправи“ — казваше Аврамов.
Видях го след няколко месеца да кара велосипед някъде към Народния театър. Така му се зарадвах!
Жилав наистина. Да си жив и здрав. Отново ми харесва вашият Еверест. Предстои ново голямо състезание в края на 1984 година. Европейското първенство във Виена. Когато си правя далечни планове, все си казвам — това европейско ще го жертвувам. Сигурно ще ми се наложи да подновявам състава. Коя ще издържи, коя няма — дотогава не се знае, но трябва да се настройвам, че на едно европейско ще се пада… Преди около две години Виена беше предвидена като свидетел на това временно поражение преди набиране на нови сили с нов отбор. Само че наближава Виена и на мен никак не ми се иска сега да е. В крайна сметка момичетата ми издържаха, не са се отказали от състезанието, все по-зрели, все по-големи гимнастички стават. Вече ми доставя огромно удоволствие и на мене да ги гледам. Все по-малко грешки им откривам. Та точно когато толкова много радват публиката ли да се оттеглят! Доволна съм, че не споменават нищо по този въпрос, а тренират.
Тренират и си мърморят, разбира се. Тренировките са тежки и няма защо да се сърдя на мърморенето. Важното е, че работят. На мене наистина ми се налага да търся резервите в психологическите фактори. Навремето Илиана предложи една система, която издържа дълго и даде отлични резултати. Това са прословутите наши „без грешка“.
— Друтарко, защо се ядосвате толкова на всяка грешка поотделно. Защо не ни искате по две цели без грешка? Кой от колкото опита може да ги направи. Може да играе десет, може пет, може и две. Който ги изиграе, си отива.
— Може — казвам. — Защо да не опитаме. Може би си права, че това е най-добре.
Въведохме двете без грешка и наистина ни помогнаха. Илиана най-често ги изиграва две от две. Показва се, вече готова да излезе, и лъчезарно усмихната казва довиждане на тези, които играят вече петото-седмото-десетото за второто без грешка. Постепенно свикнаха да се съсредоточават и да ги изиграват с по-малко опити, с по-малко „брак“.
Увеличавам опитите без грешка и, разбира се, срещам съпротива. Не й обръщам внимание. Увеличавам ги до възможния максимум. Според тях — до невъзможния. След време забелязвам нещо, което Анелия беше забелязала при наказанието „пет цели“ за превишени килограми. И тези пет цели се играят с такава досада, че стават съвсем излишни. Сега тези без грешка постепенно се автоматизират, но я няма пълнотата на изпълнението, широтата. Играят без сърце. Постигнато е нещо много ценно с тях — намалява процентът на грешките. Все повече, докато грешката стане едва ли не извънредно събитие.