Опитвам се да променя понятието „без грешка“. Казвам: „Не се признава и когато уредът не е паднал. Не се признава — маркираше през цялото време скоковете… Не се признава — лентата ти плющи… Не се признава — обръчът вибрира.“
Не могат да ме гледат втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да види и най-най-мъничката грешчица.
Сега пък влязох в залата с такъв „план“ — играете по три цели, все едно с грешка или без грешка и си отивате.
— Ами ако са много грешките? — пита Лили, разбира се.
— Не ме интересува. Няма да стоя в залата с вас по четирннайсет часа и да гледам колко сте недоволни и колко изстрадали от моите изисквания. Изобщо колко сте „горките“. Вкъщи пък Стойчо и Аглика изстрадали, че ме няма. Не мога никому да угодя. Играйте по три, както можете. На състезанието никой няма да ви чака да играете, докато не сгрешите…
Не очаквах чак такъв ефект. Гледат ме и се чудят какво ми става. За пръв път и аз се оплаквам, че ми е много работата. Свикнали са да бъда вечно изискваща. Значи ми е лесно. Аз искам, те изпълняват. Ами какво по-лесно от това наистина. Какво й става на Нешка, от какво се бунтува? Много й били четиринайсет часа! Значи вече не я интересуваме — с грешка ли, без грешка ли, със сърце ли, без сърце ли ще играем. Това пък какво е?
Гледам ги колко са объркани, представям си какво си мислят. Е добре, моите момичета, я да ви видя приятно ли е, когато някой се разхленчи, че му е много работата. Ако аз всеки ден се тюхкам като вас, хубаво ли ще е? Изиграват на първия уред криво-ляво по три цели композиции и казвам — сменяй реда.
Ясно е, че не се шегувам. Така завършва тази тренировка. Четири по три и трябва да напуснат.
— Тръгвайте си, не искам никой да ми се мотае в залата. Имам работа с ансамбъла.
На другия ден раздавам същия план. Виждам, че вече са разтревожени. Първенството наближава, а Нешка точно сега решила да ги „зареже“.
— Другарко, нека да повторя, направих много грешки — обажда се Ани.
— Не, видях, че е много по-добре да се прибирам в шест, не в десет часа вечерта. Мислете преди всеки опит, постарайте се да не грешите…
— Да, но защо само три?
— Ами нали сте преуморени. Ще свикнете с тази програма… Казвам го, но вече ме е страх да не би наистина да свикнат, да им хареса. Решавам, че ми стига това прибиране в шест, още повече че после не мога да заспя цяла нощ. Все ми се струва, че денят е направо пропилян, а на мене и без това все време не ми достига. Възстановявам тренировките с невъзможно многото „без грешка“ и работата известно време върви като песен.
Някога Абаджиев ме предупреждаваше: „Внимавай, звездната болест започва с това, че някъде го боли, а после другаде, не знае точно какво му е, но усеща, че е болен…“
Диляна играе с лещи. От време на време лещите се замърсяват и тогава се появяват лекарските забрани и онзи ужас какво ще стане с очите на Диляна, ще се върне ли в залата и, ако се върне, кога? Ани ту кракът я боли, ту дисковата херния се обажда. Някога имах често съмнението, че понякога Илиана си осигурява малки почивки с някое „Другарко, боли ме.“ Можеш ли да разбереш боли ли го или си измисля. Казвам — маркирай скоковете, щом те боли кракът, облекчавам тренировките, после вдигам белия байрак пред малката хартийка с лекарска забрана.
— А Лили не боледува — казва Георги Дюлгеров, който от известно време е от сутрин до вечер в нашата зала.
Да бе, вярно. Лили не боледува. Най-често казва, че това е невъзможен план или че някой елемент никога няма да успее да направи, или че толкова високо, колкото аз искам, изобщо не може да се скочи, но никога, защото нещо я боли.
Не я боли. Не иска, не може, уморена е, но болна — не.
Връщам се назад в годините и установявам нещо, над което не съм имала време да се замисля. Лили не лъже и не боледува. Къса ми нервите както си иска, но е някак под достойнството й да се крие зад някаква измислица. Застава открито пред гнева ми. Понякога си мисля, че й доставя удоволствие да ме ядоса.
Преди няколко дни в залата дойде един началник от дружеството много тържествено и строго ми постави въпроса: