— Другарко Робева, вярно ли е, че сте казали на Лили Игнатова, че ще я убиете?
— Вярно е, казвам й го през ден, не се притеснявайте…
Отговорих набързо и си продължих тренировката. Едва вечерта се сетих, че сигурно съм го обидила. Човекът дошъл да разследва случая, да вземе мерки, а аз така небрежно се отнесох към мисията му.
После се сещам, че не съм попитала откъде е толкова добре осведомен какво си говорим в нашата зала. После си казвам, че няма значение. Зала, пълна с жени. Всеки е осведомен за всичко. Може лн човек да ги спре да не говорят! Да работят, пък да си говорят колкото си искат.
А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я виждам. И такива едни приказки, дето, както и да ги погледнеш, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да видя, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!“
И ето че сега един външен човек, дошъл отскоро в залата, ми отваря очите за нещо, което не съм можела да си обясня. От време на време съм се питала — и за какво го обичам толкова много това опърничаво дете? Защото сигурно много го обичам, щом го търпя. Друго разумно обяснение не мога да си дам. Такова нещо не се изтрайва, ако не е това понякога толкова непонятно, толкова нелогично, толкова изтерзаващо чувство на обич.
„А Лили не боледува“ — казва Дюлгеров. Ами да, сигурно затова я обичам. Защото не боледува и не лъже. Никога! Не е малко. Има все пак някаква логика, не е съвсем така необяснимо моето търпение към Лили…
Лили не боледува, но не зная кога какво ще ги заболи Анелия и Диляна. Затова ми се налага съвсем сериозно да се заема с подготовката на Бианка Панова. Задачата е в кратки срокове това момиченце да стане равностойно на трите големи. Идва годината на Бианка…
Край на наблюденията. Поставям композиции и оставям друг да изработва детайлите. Поемам тренировките ка Бианка. Пряко, плътно, до най-мъничката подробност. В часовете по класика — фантастични резултати с Валя Вербева, после с Людмил Коцев. Не, наистина такава състезателка не сме имали и прави са колежките от другите страни, когато казват, че като Бианка не е имало досега в художествената гимнастика. Щях да се почувствувам неудобно, ако аз пьрва го кажа, въпреки че отдавна го мисля и чакам момента, в който и другите ще го забележат. Въртения, равновесия, атитюди. Красиви скокове с рядко срещана височина и лекота. Каквото исках от хореографите, направиха го и надминаха очакванията ми. Усетиха таланта и го разработиха в своята сфера. Не съм виждала друга гимнастичка, която така бързо, така безнаказано да се движи нагоре. Леко, изящно, безпрепятствено. Така изведнъж всички ахнаха на новото откритие, че нямаше и време да се сетят да я спират. Още повече че я оставях в разрядите на девойките. Не я пуснах пряко да се състезава със звездите. И за тяхното, и за нейното самочувствие. При девойките нямаше проблем — безспорно първа.
Първа в първи разряд, първа в кандидатмайсторския разряд. Беше й нужно да свиква да е първа. При майсторките още не я пускам. Пазя я еднакво и от толериране, и от „подрязване“. Вече бях видяла какво става, когато кажат нашите съдийки: „Много й станаха състезателките на Нешка“ и започват да избутват все по-назад една. Не исках тази, която ще избутват, да е Бианка, но не исках и някоя друга да й принасят в жертва, ако решат на всяка цена да я утвърждават.
Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са виждали как се движи нагоре Бианка.
Бях им благодарна, че запазиха добрата атмосфера в отбора. Помежду си са били винаги толерантни, помагали са си, съперничеството не ги настрои една срещу друга — напротив, свикнаха да мислят, че всяка от тях може да победи само ако и другите две са силни. И което е много важно за мене, нито една никога не си позволи да отрови радостта на победителката. На коя колко й е криво, че не е станала шампионка, си е отделен въпрос, но никога никоя не си позволи да се държи зле. Покрай многото им други качества това ценя особено. Ако съм имала известни опасения, че ще се ядосат на толкова бурното израстване на едно дете до тях, бързо ги забравих. Даваха и кураж при първите стартове, радваха се, че още от самото начало се налага категорично, където и да се появи.