Изпитах отново огромното удоволствие да работя с една гимнастичка, жадна за работа. Неуморима. Изпълнителна. Ненаситна за игра. Не беше никаква изненада поне за мен, че така бързо усвоява. Много талантлива и до толкова гимнастички расте, че сякаш попива всичко и без да си го постави като задача. Скоро трябваше да забележа, че това момиче, на което гласът не може да се чуе, е и с огромно самочувствие, и с огромни амбиции, и нещо, което беше особено важно за мене — с железни нерви. Ако е усетила някаква предстартова треска в тези турнири, на които трябваше да налага новото откритие на българската школа, никой не я е забелязал. Излиза, играе — пред публика винаги по-добре, отколкото в тренировъчната зала (това също е много важно), усмихва се на възторжената зала и се оттегля с достойнство. Това, когато беше тринайсетгодишна. Сега вече на четиринайсет изглежда зряла гимнастичка.
„Внимавай с Железния Феликс — казва Георги Дюлгеров (така той казва на Бианка още от самото начало) — Не я гледай, че когато говори е «мяу-мяу». Претенциите на това дете никак не са малки. Вече е готово за основния състав, но ако мислиш да я включваш, трябва да й дадеш все пак време да го преглътне…“
Е, да де, но докато тя преглъща, другата трябва съвсем да угасне…
Постоянно се изненадвам колко вярно, колко тънко вижда нещата в нашата зала Георги Дюлгеров. Трябва да си призная, че нахлуването на неговия снимачен екип посрещнах малко наежена. Бях получила вече нещо като комплекс от сценаристи и режисьори…
Един известен журналист, който следи нашия спорт още от времето, когато аз се състезавах, реши да напише сценарий за игрален филм за Нешка Робева. Още когато оповестяваше тържествено решението си, не успях много да се ентусиазирам. От къде на къде игрален филм за мене? Но когато прочетох сценария, направо се ужасих. Според него аз и Златка Бончева си ходим по кръчмите, пийваме си водката и псуваме тоя и оня. И така, псувайки, ни идват и добри идеи за работата. Връщам се от чужбина и заварвам Стойчо, устроил у дома нещо като дискотека, а Аглика казва за момичето, с което танцува: „Мамо, тази кака много често идва у дома, когато те няма.“
Обяснявам, че по кръчмите въобще не ходя, водка не пия и не псувам. Колкото до Златка Бончева, мисля, че и лимонада не пие. Обяснявам, че никога не съм заварвала мъжа си да превръща дома ни в дискотека и дъщеря ни няма такива впечатления от баща си.
Авторът не ми казва точно, че съм проста, но ми обяснява търпеливо, че това се наричало художествена измислица и че така щяло да бъде много по-интересно.
— Добре де, нямам нищо против да бъде интересно, но какво общо имам аз с цялата работа?
Така щяло да бъде още по-интересно. Представям ли си всичко това за Нешка Робева! Как ще се шокира публиката. Никак не искам да шокирам публиката и предупреждавам, че ще протестирам, ако някой си позволи да ме украсява с подобни художествени измислици.
Ама как не разбирам. Той вече бил ангажирал един от най-известните режисьори, едни от най-известните артисти. Нешка щяла да играе самата… Казвам, че и самата София Лорен да играе, не съм съгласна. И никак не се интересувам кой колко е известен и изобщо най-добре е да не се занимават с мене, да ме оставят да си гледам тренировките, че от интервюта, срещи, филми не мога да си видя залата такава, каквато трябва да бъда. Работна. Без външни хора.
И тъкмо съм на път да забравя за този сценарий, който, трябва да си призная, доста ме ядоса, обажда се един приятел на нашето семейство. Ще се съглася ли да говоря с един негов приятел — сценарист, много талантливо момче. Трябвало да направи филм за мене. Казвам на Каро, че не искам никакви филми, но той настоява. Бил обещал, не мога да го излагам. Нищо не ми коства да поговоря с него. Той друго не иска. Щял да го доведе на вечеря у дома, когато на мене ми е удобно. Никак не ми е удобно и никак не мога да разбера как някой ще прави сценарий, като говори с мене на една вечеря, но на Каро не мога да откажа. Пристига той с талантливия сценарист, разговаряме и след известно време в ръцете ми се появява нов сценарий, който успя да ме ядоса повече от първия. Този пък виждаше филма си повече като интервюта с мене и гимнастачките. Момичетата казват, че съм им ограбила детството, но ми прощават в името на голямата цел. Нещо такова в най-общи линии. Бездарно, глупаво и злобно до немай-къде е това произведение, което не зная защо се нарича сценарий. Не мога да разбера с какво съм предизвикала такива чувства. Доколкото си спомням, а се опитвам да си спомня до най-малки подробности разговора, не, съм дала никакви поводи.