Не съм пътувала малко, затова се изненадах от вълнението, с което тръгнах за Страната на изгряващото слънце. Друг свят. Други хора. Загадъчна, неразбираема Япония. Чудото на Изтока. Започнах да събирам и да чета всичко, което е писано за тази страна, и трябва да си призная, че все по-неясно ми ставаше. Но ето че вече сме в самолета и ще се постарая за десет дни да забравя това, което съм прочела.
— Японците — казва Нешка — много се дразнят, когато някой минал-заминал започва да им обяснява какви са и непременно да търси във всичко преднамереност, защото е дошъл вече с готови представи от други такива минали-заминали.
— Сигурно. Съвсем естествено. И това не е никаква японска особеност. Ние също бихме се ядосали, ако някой-започне да ни обсъжда, без да ни познава.
— И освен това не ги питай нищо за самураите. Никак не обичат. Ако те почувствуват близка, сами ще ти обяснят някои неща. Все някой ще заговори, ще каже нещо, без тази тема няма да се мине, ако ти се доверят. Но не обичат чужденците да им чоплят раните…
Няма. Обещавам, че няма да обобщавам. Ще разкажа само за това, което съм видяла, за това, което съм чула, за това, което ме е развълнувало или учудило. Обещавам, че няма да питам за самураите. Обещавам да не си забравя обещанията. Ще разкажа за срещите с хората в спортните зали, които си приличат в цял свят и все пак всяка си носи особеностите на народа, който представлява. Спортните зали имат онази неповторимост на искреността, на спонтанността. Тук „хареса ми“ и „не ми хареса“ е казано ясно, точно, без полутонове.
Завивам се в одеялата и се готвя за дългата студена нощ, в която трябва да се преодолява шестчасовата разлика. На връщане денят ще се удължи с шест часа. Виждам, че Нешка вече спи, и се сещам, че току-що ми е казала за Япония повече, отколкото през всичките тези години, в които все съм разпитвала и все един и същ отговор съм получавала.
— Как беше в Япония?
— И добре, и зле…
И се впуска да разказва коя къде как е играла. В Токио, в Нагоя, в Киото… На мен всички тези градове са ми еднакви, когато ми говори, защото на едно място е играла добре Анелия, на друго Лили, на трето Илиана. Ядосва се на грешките, казва къде публиката ръкопяскала много и къде не особено много, защото как да ръкопляска, когато… Търси причините за спада в играта на своите гимнастички. Ако упорствувам много да ми каже нещо повече за Япония, все си спомня за онзи неизменен график, който й връчват още при пристигането на летището, и после всичко се спазва до минутата. До секундата. Пет ли, десет дни ли — колкото са там от посрещането до изпращането, всичко е съвършено разграфено и съвършено спазено.
Сега видях защо не може да види почти нищо от Япония. Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.
Работа. И тук пак работа. Сутрин става да събуди всички, после минава да ги подсети да не би някоя да закъснее и да преживеем този срам да нарушим програмата на японците. Веднъж се случило с една друга наша група. Това японците си го спомнят с огромно учудване: „Можете ли да си представите!“
Можем. Представяме си го и затова през цялото време не влизаме в никакви магазини. Програмата е така гъста, че не можеш и да си помислиш за такова нещо. Едва в последния ден ще имаме 40 минути, в които ще видим и колко са любезни японските продавачки, и колко са красиви японските вази. Но това е в края на пътуването. А сега предстои да изкараме една дълга нощ в самолета на „Аерофлот“.
Ето я и аерогара Токио. На два часа път с автобус до града. Още при излизането от ръкава на летището към нас се насочват телевизионните камери. Може ли още веднъж да се върнете и да излезете наведнъж… Може ли Робева сан да излезе напред? Може ли още веднъж Робева сан… Така ще бъде до края. До обратното вмъкване в този ръкав телевизионните камери ще са постоянен спътник на нашата група. Само че оттук нататък без никаква режисура. Тихо, кротко — свикваме с тях като с тиктакането на часовник…
Първото нещо, с което се сблъскваме, щом навлизаме в улиците на Токио, е една безкрайна върволица от хора. Със зелени, сини, червени, кафяви шапки. Цветът на шапките им определя принадлежността към различните профсъюзи. Тази безкрайна колона пресичаме на няколко пъти с голямо чакане. Принудени сме да стоим и да наблюдаваме демонстрацията. Вървят тихо, сериозно, от време на време някой извиква няколко думи — другите отговарят с дружно „Хай“. След две-три минути всичко се повтаря отново. Не им лк пречи някой? Не. Полицията дори ги охранява. Какво искат демонстрантите? Да няма война. Искат да живеят в мир. Толкова малко и толкова много. Дали някой ще чуе тези протести? Може ли натискът на това „хай“ да се сравни с натиска на Рейгъновата администрация? И все пак сигурно все нещо се чува.