Отива си Ямазаки, а сега виждаме една друга японска гимнастичка, която много ни харесва. Кога е израснало това момиче, защо не сме го забелязали на световното първенство?
Казват ни, че след като участвувала в нашия турнир „Студентска трибуна“, Отска станала неузнаваема. Хвърчи от възторг в тренировъчната зала. Иска да прави всичко, което правят българките. Треньорката й непрекъснато напомня основното правило на Робева сан: не повтаряй нищо от никоя. Трябва да си носиш своя красота. Отска слуша, но все й се иска да вземе по нещо от Анелия, от Лили, от Диляна. И кой може да й се сърди? Те са толкова големи гимнастички. Отска е много щастлива, че в София Робева сан й е казала, че я харесва. Всички момичета в отбора знаят точно какво е казала голямата треньорка и точно как го е казала.
Нешка си спомня, че действително момичето й беше харесало и му го беше казала, но не е и предполагала, че това ще се окаже толкова важно за него…
В Киото, старата столица на Япония, е храмът на Буда с 1001 скулптори, на които Буда изглеждал все различно. За този, който може да забележи разликите в един Буда. Тук са старите дворци. Пищни, разточителни, великолепни. Настанени сме в хотел — комфортен и модерен, въпреки че изглежда като замък. Отвсякъде виждаме само гора и синьо небе.
В Киото имаме една от двете свободни вечери, в които можем да гледаме телевизия. Хващаме и репортажа от посрещането на нашия отбор. Преките предавания не можем да видим. За тях ни разказват хората от посолството. Бяха много доволни от това, че в тези дни постоянно се говори за България, за красотата на българките, за изумителното им майсторство. Показват продукциите, после повтарят някои моменти в репортажи. Въобще това, което ни казаха при посрещането — че телевизионните камери непрекъснато ще следват всяка крачка на българския отбор, е точно изпълнено. Служителите в нашето посолство казваха, че не им се иска нищо да изпуснат, колкото и да го повтарят. В тези дни, когато отборът е в Япония, докато ги гледат по телевизията, все едно, че са си у дома. Е, не точно, но все пак…
Приятно ни е да видим репортажа, но с нетърпение очакваме да видим какво друго се върти по японската телевизия. Суперменът — американец, разбира се, лети, спасява падащата от 120-ия етаж красавица, непрекъснато наказва лошите хора. Бейзбол. Кеч. Официална хроника и отново супермен…
Ето и пред залата в Миазаки един от тези разкошни паркове, които те карат да забравиш, че наблизо има град. Малки пространства, организирани така, че да изглеждат грамадни, с изкуствени водопади, с тропическа растителност, с малки пътечки, които се вият до поточета. Наистина започваш да си мислиш, че си попаднал в гъста, неизбродима гора, и тъкмо си го помислиш, гората свършила. До нея една заградена с храсти полянка, на която спортуват няколко семейства. Не, не е семейна спартакиада. Идваха едно след друго. Всяко семейство само за себе си организираше игрите си. Надбягват се две момчета с майката, бащата и кучето — и все кучето е победител. До тях играят бадминтон. Пристигат други петима с футболна топка. Има и тенисисти. Никой на никого не пречи. Играят си тихо, мирно, радват се на слънцето и поляната.
Зад поляната се дочува някаква протяжна музика. Любопитството ни отвежда към училищен двор. Около хиляда момчета и момичета гимназисти, строени в абсолютно прави редици, правят точно едни и същи движения — нещо като много бавен танц, нещо като масова гимнастическа композиция. Мори казва, че е обикновен час по физическо възпитание. Така ли минават всички тези часове? Не, разбира се, не всички, но повечето. Но те не се движат. Не, не е точно така, движат се в един ритъм. Погледни какъв синхрон, каква точност. Разбираш ли — много е важно да се спазва синхронът.
Не разбирам, но няма значение. В различните краища на Земята е различно и това, което се търси като ефект дори в часовете по физическо възпитание.
Гледаме това, което може да се види в краткото време. Японците пък следят всяка тренировка на българките с все по-нарастващ интерес. Как успявате да постигнете такава плътност — това е постоянният въпрос. Записват, снимат, следят с хронометри. Не, наистина трудно може да се разбере как успяват момичетата на Нешка Робева да направят за толкова малко време толкова много. Фантастично като обем и организация на работа.
Във фоайето на залата в Миазаки известният спортен фоторепортер, авторът на най-изящните албуми за художествената гимнастика, които досега са правени, Ши сан, има изложба. Виждаме снимки на Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, на Мая Таскова, която тук много харесват и навсякъде питат защо сме дошли без Мая. Всяка снимка струва по 60 долара. Купуват ги с надежда, че ще се доберат до някой автограф. Купуват ги още повече след продукцията, когато вече е съвсем ясно какви момичета са тези Анелия, Лили, Диляна. Питат защо няма снимки и на Бианка, и на Цветомира, защо няма и на ансамбъла? Ши сан обещава, че ще има. Следващия път, но тогава Робева сан сигурно ще дойде с нови гимнастички и ще питат и за тях. Едва сега нашите момичета разбират колко „щедър“ е бил този винаги усмихнат Ши, който им подарява купища снимки. Колко и защо…