Защо ми се струва, че в Миазаки публиката е още по-възторжена, още по-топла, по-сърдечна, когато в Сендай мислех, че повече не може, в Токио, в Киото — че такава екзалтация е невъзможна в нашия век? Може би, защото онези мъничета развяха българските байрачета още от аерогарата, може би, защото тук имахме повече време да видим конкретни хора, жадни за общуване, естествени, сърдечни. Може би, защото тук срещнахме тази Аябе, която толкова много прилича на моята приятелка Елена от Михайловград. Като обича някого, Елена му го доказва по хиляди начини, с хиляди дреболии, които създават чувството, че тук ти се радват, тук си като у дома си.
Има много неща, които запомнихме от Миазаки.
Специално за нас бяха подготвили шоу, което се състоя в огромна, разкошна зала, пълна с цветя и деликатеси. Японците непрекъснато канят момичетата да опитат ту едно, ту друго, а Нешка минава след тях също усмихната (няма да нарушаваме хармонията, я) да напомни, че има храна, но има и кантар. Е, при тази забележка момичетата не са чак толкова усмихнати…
Наблюдаваме нещо средно между театър и балет. Една доста странна хореография. Артистите са прекалено сериозни, после нещо просветва в лицата им, нещо като усмивка, после стават истински весели. В това време полутъмната зала постепенно просветлява, докато накрая блесва в прожектори. Става наистина прекалено светло. Такова нещо не може да се види и в най-слънчев ден.
Мори ни обяснява този танц. Това е легендата за богинята Аматерасо Оомиками. Всъщност богинята на боговете, защото без слънцето няма живот. Веднъж Аматерасо Оомиками се разсърдила на хората и се скрила в една пещера. Дълбока, тъмна. Щяло да настане вечен мрак, но другите богове научили хората как да спасят Земята. Трябвало да пеят, да играят, да се веселят и тогава любопитната Аматерасо непременно ще се подаде да види какво става. И тя наистина го направила. Показало се слънцето, хората станали истински весели и богинята забравила за какво се е сърдила.
— Когато играят вашите момичета, човек и лош да е, ще-забравн за каквое лош — казва Мори. — Разбираш ли какво обясних?
— Разбирам, Мори, много ти благодаря и много искам всички да мислят така…
Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е виждал толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го виждат да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега…
Идва ред на самодейната програма. Ще пеят японските, китайските, българските гимнастнчки. За пръв път чувам, че Лили и Диляна могат така да пеят.
После Камо моли Диляна да изпълни началото и края на композицията си с топка. До нея застава Ямазаки и уж прави съвсем същото, но това, което у Диляна те кара да настръхваш от възторг, у Ямазаки излиза някак гротескно и смешно. Това е „танц“, показващ най-големия грях в художествената гимнастика — да повтаряш това, което си видяла у друга гимнастичка. Струва ми се, че този импровизиран танц на Диляна и Ямазаки може да влезе в програмата на всяко откриване на голямо първенство.
„Какви са българите?“ — пита Сатамото, един усмихнат, приятен човек, съдържател, готвач и сервитьор в своето малко ресторантче, което се състоя само от една голяма стая, преградена на две от тезгях, зад който е кухнята. „Какви са българите?“ — повтаря въпроса си Сатамото, докато поднася един след друг още топли японските деликатеси на дъсчица, поставена пред всеки. И докато се чудим откъде да започнем и какво точно да кажем, Куми чурулика нещо на този език, който звучи съвсем различно, когато говорят жени и мъже. Чуваме едно „ооо“.