— Какво каза, Куми?
— Казах им, че най-характерното за българите е, че много обичат децата си. Повече от всичко. Видях го лично, с очите си, аз самата (Куми се чуди как да подсили впечатлението за автентичност) как в трамваите и в тролейбусите стават стари жени, за да седнат децата.
Остава и ние да извикаме това „ооо“. В Япония винаги ставали, когато влизат стари жени и стари мъже, не когато влизат деца. Искаме да обясним, че и при нас се случват такива неща, но нищо не обясняваме. Доволни сме, че квартирата на Куми е била близо до института, близо и до залата, та не й се е налагало да се качва често на трамвай и тролей.
Какво вижда един чужденец в чуждата страна? Странни са пътищата, по които идва едно такова обобщение — българите са такива, французите са такива. Още в самото начало обещах да не правя обобщения. Не зная какви са японците. Зная само какви са хората в спортните зали, когато играят българските гимнастички. Обичам хората от тези зали, които така умеят да се радват на красивото. Зная как посрещат японските треньорки гостите си, когато между тях е най-именитата им колежка. Зная как се радват децата в Япония.
Нашето изпращане от Миазаки стана на няколко етапа. Вечерта преди тръгването коридорът на нашия етаж в хотела беше препълнен от децата от школата по художествена гимнастика. Искаха да поднесат своите подаръци — играчки, рисунки, кутийки, цветя в причудливи форми, направени от самите тях. Най-хубаво от всичко — рисунките на малките художнички — мечета, елени, петлета, слончета, че даже охлюви, костенурки и таралежчета — целият животински свят с обръчи, топки, бухалки, въжета и ленти играе художествена гимнастика.
Ето ни отново на аерогара Миазаки. Вали проливен дъжд. След десет слънчеви дни това ни се вижда изненадващо и нелепо. Бяхме повярвали вече, че тази страна е винаги слънчева. Вали дъжд, задава се буря, на аерогарата има десет пъти повече изпращачи, отколкото бяха посрещачите. Цветя, знамена. Отново виждаме българския трибагреник в детски ръце. Минаваме вече от другата страна, където заминаващи и изпращачи все още имат възможност да си кажат нещо. Една стъклена стена и телефони от двете страни. Казвам на Куми, че когато обикне някое момче, непременно трябва да му изпее нещо, защото става десет пъти по-хубава, когато пее. „Няма“ — казва Куми и се смее, и плаче едновременно. Към нас се приближава едно сакато момиче. Когато ги гледаш наведнъж, ти става страшно, когато идва едно момиче, някаква буца се надига и засяда в гърлото ти. Куми казва, че момичето моли да, извикам Нешка. Нешка поема слушалката и чува това, което преди малко скандираха децата: „Благодаря. Много красиво. Чакаме ви пак…“
В Токио имаме още една вечер. Тя е посветена на децата, които играят художествена гимнастика към клуба на фирмата „Джаско“, където работи Мори. Заедно с нашите гимнастички, домакините пускат да играят и две техни деца.
— Сигурно сте забелязали, че едното момиченце много иска да прилича на Илиана Раева, другото — на Анелия Раленкова. Тук има и десетина „Лили Игнатова“ и „Диляна Георгиева“. Сега сигурно ще се появят и други, които ще искат да са като Бианка и Цветомира. Много, много съм ви благодарен за това, не направихте такъв празник за тези деца. Сигурно ще си спомнят цял живот, че в тяхната зала са играли най-големите гимнастички.
И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да видим една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме погледнали от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я видим възторжена…
Връщам се по-подробно на написаното веднага след Япония със съвсем малки съкращения, защото на мене винаги ми се е искало да зная нещо повече за тези турнири, на които нашите гимнастички побеждават и хрониката ги отбелязва с по два реда, понякога дори съвсем ги отминава. Предполагам, че на всички, които обичат този спорт, им е съвсем недостатъчно да прочетат, че в Холандия е победила Раленкова, във Франция — Панова, в Белгия — Игнатова, в Италия — Георгиева… Какви са тези турнири? Как публиката посреща победителките? Какво става между две големи първенства? За всички нас това са низ от победи на българките. Горди сме, разбира се, но нищо повече не знаем за тях.
„Вакоолкъп“ е единственият турнир без напрежението за класиране, без предстартови трески, без опънати нерви, на който присъствувам с това поколение гимнастички. Когато Жулиета Шишманова беше жива, можех да видя каква е разликата между международните турнири и голямото първенство, знаех как изглеждат нейните момичета в единия и в другия случай. Още тогава хората в нашите посолства казваха, че са особено хубави дните, когато гостуват някъде златните български момичета. Сега отново видях колко горди бяха малкото българи в залата в Токио, когато съобщиха, че е дошъл посланикът на България и всички станаха на крака да го приветствуват, съпроводиха го с аплодисменти до ложата, която му беше отредена, и седнаха едва когато той седна.