Това е вечерта, а през деня проблемите ми продължават да ме тормозят с пълна сила. И след като няма в тази зала нито една гимнастичка, минавала през огъня на толкова големи и малки състезания, и след като няма нито една, която да има повече основания за спокойствие, защо точно тя ме побърква от яд в тези дни? Ще ми идват разни началници да питат дали съм казала, че ще я убивам. Ще я убия не, ами и малко ще й е. И себе си ще убия…
Тези монолози по време на тренировката никой не ги чува. Те си вървят тихичко като фон. Наум. Разбира се, никого няма да убивам. Сменям всички възможни подходи към успокояването на Лили. И гняв, и безразличие, и „Хайде, Лили, Лиленце, стегни се, съвземи се“, и изобщо всичко, което го има, и всичко, което го няма в педагогиката. И когато всичко ми омръзва донемайкъде, решавам да я стресна, като кажа на Бианка да се стяга и да играе. Бианка казва, че й е по-къса лентата. Лили веднага предлага нейната. Била нормална, била чудесна. Ама стряскане! Това момиче съвсем си е изгубило ума от страх.
Решавам, че трябва да я отделя от всичко и всички, да отидем някъде в някое кътче сами двете. Да не й тежат повече тези невярващи, съжаляващи, изплашени очи. Ами как ще издържи, когато всички я предадоха, отписаха, отрекоха? Това не може да не се чувствува, то не може да не тежи. Решавам, че не ми е виновно момичето и трябва да си го прибера още сега някъде насаме, да изиграе веднъж всичко само пред мене, без да го гледа никой друг, за да си спомни колко може, да се успокои. Тръгваме и в този момент виждам, че на Бианка й тече кръв от носа. Ето пък тука как изби напрежението. Дали не са го пренавили това момиче, че може още сега да участвува в европейско първенство. После ще се оправям с нея. Сега Лили…
Като по чудо намираме някаква мъничка заличка съвсем празна, тиха. Хайде, Лили…
От тази зала излизам вече успокоена. Обявявам — Лили ще играе и не искам повече никой за нищо да ме съветва. Усещам, че ще умрат от любопитство да разберат какво е станало в малката заличка. Нищо особено. Успокои се момичето, съвзе се, заигра. Казах й: „Точно така! Ето това е! Успокой се. Мина вече кризата. Утре започва битката!…“
Залисана около моята тройка, почти не забелязвам какво става в лагера на съперниците. Видях, разбира се, още от самото начало част от тренировката. Хареса ми много Даля Куткайте. Напреднала, утруднила композициите си. Видях и Белоглазова, и Девина, и Дручинина. Никак не можех да разбера ще предпочетат ли сигурността с Девина, или ще търсят изненада с дебютантката.
Предпочетоха изненадата. Зная, че имам много силна тройка, и все пак ме тресе моята си треска. Какво ли ще излезе от тази дебютантка? Дали съдийките няма да решат да лансират едно ново име? На мене Девина повече ми харесва като гимнастичка, но сега въпросът не е какво на мене ми харесва.
На нашите тренировки се събират все повече хора. С особен интерес се посрещат новите композиции. Сега вече Лили може да се покаже в пълния си блясък. Обсъждат, коментират бухалките на трите, композициите с топка. Особен интерес към лентата на Анелия по музика от „Болеро“ на Равел. Ани успя да почувствува тази музика така пълно, че и на тренировките зрителите вече усещат особената сила на композицията.
Спомням си как наблюдавахме солиста на „Бежар“ по тази музика. Пускахме отново и отново този запис, за да видят колко различно може да се пресъздаде една и съща музика. И колко различно може да звучи в крайна сметка. Спореха тогава момичетата. Колко е щастлив! Може да излиза всяка вечер, да играе пред публика, да му ръкопляскат — и никакви съдии, никакви оценки, никакви нерви. Само удоволствие от играта… Да, но никога няма да знае дали е най-добрият в света. Никога няма да бъде шампион…
Гледам сега това Анелино „Болеро“, приемам поздравленията от колежките, които обсъждат композициите на трите момичета, на ансамбъла. Приятно ми е, че ги харесват, но сега ме интересува само едно — коя ще е шампионката. И ще победи ли нашият ансамбъл.
Това е състезание, за което не искам да си спомням. Когато се погледнат протоколите — блестяща победа на българките. Нямам никакви причини да съм недоволна. После често чувах този въпрос: „Какво в крайна сметка иска Нешка, какво не й достига?“ Отново съм тръгнала с девет гимнастички, отново се връщам с девет шампионки. Абсолютната титла — за Анелия Раленкова, ансамблистките — категорични шампионки. Какво толкова е станало?