Задават същия въпрос на Анелия.
— Разлика ли? Българките имат школа.
Играта съвсем загрубя. Ръкопляскат и започвам да изпитвам страх да не се увлече. Преди малко по нашата телевизия казах, че това състезание е пладнешки грабеж и очите на Вера Маринова станаха за един момент стъклени, обобщи нещо набързо и приключи. После повтаряше, че било излязло в ефира и сега какво ще стане!
Каза го, когато промениха класирането, когато изведох една обречена Лили, когато се виждах безсилна и нямах никаква надежда, че някога ще има някаква справедливост по тези наши състезания. Не се помнех от яд и мъка.
Сега Анелия говореше след третата си шампионска титла.
Какво става наистина? И все пак, защо и аз като всички, които ми казват: „Какво искаш при такова класиране“, се питам сега какво става с Ани? Бръкват ти в душата с такива разправии, а после иди се съвземай.
Все повече се убеждавам, че трябва да се направи нещо. Да се съберем на друг разговор, не пред журналистите, жадни за сензации, готови да раздухват нашите спорове. Не може, не бива едик толкова красив спорт да става жертва на такива разправии.
Има ли някои, които повече от българите да обичат съветските хора! Кой и защо раздухва тази напрегната обстановка в едно спортно състезание?
— Не ви ли е мъчно, че на най-високото стъпало до вас поставиха още една гимнастичка. Не омаловажава ли това вашия триумф?
Изтръпвам при този въпрос. Нямам представа какво наистина се е насъбрало в Ани и как ще отговори.
— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете…
Тъкмо бях почувствувала, че от напрежение главата ми ще се пръсне. Сега изпитвах огромно облекчение. Браво, Ани! Това е най-точният отговор. Казвам си наум и се успокоявам. Също наум. Когато знаеш, че те дебнат много непознати очи, които искат да изтръгнат от тебе сензацията, намираш някакви неподозирани запаси от сили…
Този ден на почетната стълбичка и до нея три български момичета се бяха хванали за ръце и така през сълзи слушаха „Мила родино“, която българската група пееше. Едно малко островче в тази огромна зала — така сплотено, както никога не е било. Никога не съм чувствувала и така плътно зад себе си всички от ръководството на нашия отбор. Никога не съм чувствувала по-близка моята някогашна съотборничка, сега председателка на нашата федерация, арбитър, член на техническата комисия Мария Гигова. Като че заедно с трите момичета и ние някъде, без никой да вижда това, си бяхме подали ръка. Нищо не се каза в тези дни. Мисля, че и двете се чувствувахме добре от това.
На другия ден моят празник вече беше пълен. На Ани също. На Лили, на Диляна, на ансамблистките. Така силно играха. Така триумфално показваха класата на българската школа, че бях неизказано щастлива. Питах Вера всичко ли е излязло в ефира. Добре. Доволна съм. Важното е в България да са видели какви са тези техни дъщери, които така много обичат. Важното е, че пред своите не се посрамихме.
Вечерта момичетата, измислили вече песни за това състезание, изнасят своя концерт. Аз пея две песни една след друга:
„Нема, нема по-хубаво девойче от подуенче“ и „Ако умра, ил загина, немой да ме жалите…“
Колко отдавна не бях пяла. Сега не ми се щеше да спра. Така хубаво ми беше, че съвсем забравих, че пея фалшиво. А, изглежда, и никой не забелязваше. Пригласяха всички. Докато съмне. Ето че веднъж осъмнах и с песен. Колко години вече чакам утринната светлина като избавление. Колко щедро е това утро, което не разбрах кога е дошло…
Тръгваме към летището с песен. Продължаваме и в самолета. Командирът, стюардесите ни поздравяват с победата. Ние ги поздравяваме с чудесната посока на летене и им посвещаваме нашата нова песен… Такова настроение наистина не си спомням. Пристигаме, без да усетим кога сме летели. Колко му е Виена—София…
Все е бил препълнен площадът пред аерогарата, но сега беше преляло и по шосето. И толкова развълнувани не са били. И ние така трогнати, че ни се плаче на всичките. Вдигат се лозунги от всички страни. Написали с огромни букви, да се виждат надалече: „Анелия, искаме те още!“, „Не си отивай, Лили“, „Нели, остани“… Скандират, викат. А когато мисля, че всичко е свършило, и си пробивам път към Стойчо и Аглика, един старец вдига внучето си: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни…“