И така, ето ни на родна земя, посрещнати така вълнуващо. Сашо Диков направи такъв разкошен телевизионен репортаж от аерогарата, че понякога си го пускам да видя отново как пристигнахме от Виена и колко ни се радваха в родината. И ако нещо ми е било криво, лошото ми настроение потъва някъде в това множество, в това море от хора.
Предстоеше ни да отидем там, където ни поканят за няколко продукции. И нашата публика иска да види гимнастичките и след като хората са им треперили толкова много пред телевизорите, им се полагаше да присъствуват на един такъв празник без напрежение.
Ние сме си създали един стереотип — нещо като годишните времена. През зимата подготвяме новите композиции, радваме се на всяка находка, на всяка сполука. През пролетта тръгваме по международни турнири. Аз вече си имам план коя гимнастичка с коя друга да тръгне, коя ще налагам през тази година, коя трябва да се покаже, да привлече вниманието, да учуди, да възхити…
През лятото е голямата мъка. Всичко се шлифова, отработва, допълня, изчиства. Това, разбира се, се прави и през другото време, но през лятото тренировките са особено интензивни. Това е времето на лагерите, на „Не може ли по-малко?“, „Не може ли по-леко?“ и на „Не може, разбира се, и не искам да чувам.“ И така нататък.
Есента е напрегнатото време на предстартови трески, на опънати нерви и жътва. След жътвата малък празник и отново всичко отначало.
Сега в тези срещи с българската публика ни се случи да участвуваме в един концерт с Детския радиохор. Преди да започне програмата, ме вика диригентът Христо Недялков. Децата искали да ме видят за малко. Отивам в репетиционната зала и още с влизането радиохорът става и изпълнява „Многое лета“. Имала съм много вълнуващи срещи. Тази няма да забравя. Тези чисти, кристални детски гласчета, и очите на малките хористи, и тази топла вълна, която ме залива от тяхното „Многое лета“. Не мога нищо да кажа. Успявам все пак да повторя няколко пъти „Благодаря“…
Това е времето и на интервютата. Кеворк Кеворкян е поканил за събеседник във „Всяка неделя“ Анелия. Вълнувам се, като че ли ми предстои изпит. Стойчо казва, че съм прекалено амбициозна. Какво се щурам цял ден из къщи и не мога да си намеря място от вълнение как щяла да изглежда довечера Ани. Ами и да се обърка нещо, простено й е. Да не е професионална говорителка. Не й е работата да говори по телевизията и хората ще разберат. Нали са я виждали как играе. Това засега за нея е най-важнотс. И изобщо не забелязал да се вълнувам толкова, когато самата аз съм била събеседник, а сега… Казвам, че не ме е разбрал. Просто съм любопитна, нямам търпение да стане 19,30… Много добре ме е разбрал и е много прав в крайна сметка. Това си е самата истина. Искам моите момичета навсякъде да изглеждат съвършени. И докато играят, и като ходят по улиците, и когато се появят в някой завод и очите на хиляди работници са отправени към тях, и когато тръгнат на изпит, и сега, разбира се, когато цяла България ще седне да гледа предаването на Кеворкян.
Ядоса ме Ани. Не, не се обърка. Напротив, много гладко вървеше разговорът. Прекалено гладко. Много й се искаше да изглежда много над това и онова. Нищо, да речем, че е обяснимо с възрастта. В крайна сметка тя също се е вълнувала, че сега ще я слушат милиони, сигурно е мислила много, избирала си е линия на поведение, въпреки че я помолих нищо да не избира, да си е това, което е, естествена, откровена, истинска. Не иска да е истинска, въпреки че е сто пъти по-хубава такава, каквато си е. Нищо. Нейна си работа. Но когато казва, че няма да се върне в залата, защото Нешка има много такива като нея, чак подскачам от яд. Откъде ще ги имам тези много като нея? Така се създава гимнастичка като Раленкова? Толкова ли ги заслепява победата, та забравят как се стига до нея? Наистина ли не си спомня какво съм направила, за да бъде сега гимнастичката на бъдещето и да се движи като древногръцка жрица, и да бъде отново публиката в краката й, и да бъде супер-супер-супер. Не си ли спомня колко тревожно сме търсили това, което се крие някъде по-дълбоко и по-дълбоко? Колко смени на композиции, колко упорита работа за нови и нови качества, за да се стигне до това, че тя наистина е най-голямата гимнастичка за всички времена, както казват лекоатлетическите статистици.
Сигурно хората, които сега я слушат, си мислят, че трябва да съм много благодарна и много щастлива, че Анелия така ме хвали. Не пропуска да каже колко голяма треньорка съм и колко много ми е задължена. Не пропуска да го каже и да го повтори, но не съм нито благодарна, нито щастлива. Направо ме смазва с това нехайство: „Нешка Робева има много като мене…“ и Хайде де! Каква скромност. Чак нескромно. Имала съм много като нея. Сигурно и като Игнатова, която също напуска. Чак сега разбирам колко много съм чакала да дойде Ани и да попита: „Не трябвам ли? Ще може ли отборът без мене? Не искате ли да идвам да тренирам поне за кураж на малките?“