На всички журналисти, когато ме питат как гледам на оттеглянето на Раленкова, казвам, че има право да се оттегли след такава победа. Сега, когато е на върха. Едва ли някога ще може да постигне отново четири златни и един бронзов медал. Поне аз не мога да й го обещая. Ако се случи, ще бъде суперщастие, въпреки че напълно го заслужава, защото в момента, а и до година-две няма и не може да има гимнастичка като нея. Много, много напред отиде.
„Не е ли жалко тъкмо когато е толкова силна, да си отиде?“ — питат журналистите и трябва да кажа — разбира се, че е жалко, но трябва да застанем от другата страна, да погледнем как изглеждат нещата от мястото, от което ги вижда Ани, и да й дадем правото да избира.
Казвам всичко това и се старая да си повярвам, но все се надявам да мине еуфорията на празника и да дойде кралицата да съблече царските одежди, да облече дрехите на Пепеляшка и да каже: „Още трябвам! Все едно как ще се класирам. Аз взех моя дял от победи, сега ще трябва да помогна на отбора.“. Защо точно от нея така много чакам царския жест? Защото съм вярвала, без да се замислям специално за това, че точно Анелия расте като изключителен човек. Увлечена в ежедневните грижи, нямам време да се спирам и да им правя специални характеристики, и да ги сравнявам, и да определям — тази е голяма, а другата — още по-голяма. Изглежда, едва когато си тръгват, тегля чертата. Всъщност не аз. Те теглят черта. Аз само правя констатациите някак си постфактум.
Сега, когато двете казват, че прекратяват състезателната си дейност, си спомням как години наред Ани гледаше презрително на всички глезотии на другите момичета, колко сериозна, задълбочена е била винаги, колко всеотдайна, колко упорита. Колко дисциплинирана. Колко години мълча… А може би все пак е права Йоко. Не е хубаво много да се мълчи.
Вярно е, винаги след всяко голямо състезание след Ставангер съм казвала всяка да си помисли и след две седмици да ми каже дали ще продължи да се състезава. Няма да се сърдя на никоя, която се откаже. Казвала съм го, вярвала съм го. Мисля, че и сега не се сърдя, но много ме заболя, че не беше казано по друг начин: „Искам да се оттегля, но ако ви трябвам, ако отборът има нужда…“
Така навремето го каза Илиана Раева. Зачете ме. Попита ме. Защото това в крайна сметка е и мой, не само техен въпрос. В изграждането на големите гимнастички имам дял и аз и точно когато наистина са станали такива, каквито съм ги виждала в сънищата си, се оказва, че им е удобно да се оттеглят, без да попитат „Дали все пак не трябвам?“
Боли ме, но не ми е работа да говоря пред хората за болката си. Поне не тогава, когато е най-пареща.
И така, оттеглят се Анелия Раленкова и Лили Игнатова. Диляна нещо лещите, очите… Оставам в залата с Бианка. Онова момиче, което е необикновено талантливо, но когато си помисли, че може да играе на европейско първенство, рукна кръв от носа му. Нищо, това не е беда. Догодина няма да има и следа от този шок. Ще я стабилизирам Бианка, ще поставя и новите композиции, ще заблести, ще засияе това бисерче малко, но ми трябват още две. А Диляна се разболява точно когато съм най-натясно. Какво мога да направя освен да чакам — да оздравее. Разбира се, не чакам — подгонвам „ситнежа“ на специална подготовка.
На всичко отгоре инженер Георгиев ме обвинява, че не съм поискала дъщеря му да стане абсолютна шампионка във Виена и затова не станала, и няма какво да я търся, щом не ми трябва…
Не мога да разбера дали наистина си вярва, като ми ги говори тези неща? Сигурно. Случвало ми се е и други родители да подсказват, че знаят за необикновената ми власт да казвам коя да е шампионката. Но никой така грубо не ми е хвърлял в лицето такова обвинение. Нищо не зависи от мене там, на състезанието. Само да ги успокоя, да им дам кураж, да изпратя всяко момиче към победата, а коя ще я вземе, зависи от много неща. От играта, от съдийките, от жребия, от публиката… Да, понякога дори от публиката. Всички имат в тези дни повече власт от мене да определят шампионката. А аз и не искам такава власт. Какво бих правила с нея? Ако ми предложат да кажа коя да е шампионката, няма да мога. Там им треперя на трите, после на шестте. Искам да си изиграят всичко без грешка, пълно, богато, непременно да вложат всичко. Пестиш ли се, и публиката усеща, и разваляш композицията… Защото всяка композиция още като я поставям, изисква всичко, което има в гимнастичката, за която е направена. Не е малко наистина това, което искам от моите момичета на едно състезание, но да искам от някоя да стане непременно шампионка — това не мога. Няма да е справедливо. Това решава самото състезание.