Чак когато инженер Георгиев ми е затръшнал телефона, се сещам, че не съм го попитала: и ако все пак имам тази власт да определям шампионката, защо точно неговата дъщеря трябва да определя? Затова, че сбърка ли? Вярно, грешката й на топка беше съвсем малка, но другите две играха съвсем без грешка. Защо наистина трябва да предпочета неговото дете? Ами другите бащи какво ще кажат тогава? Всъщност те сигурно и казват каквото си искат, но не на мене.
Диляна оздравява, пристига в залата и идва с едно главозамайващо предложение.
— Другарко, вие нали след Виена ми обещахте, че сега на мене ще ми поставяте „щури“ композиции, а за класиране ще разчитате на малките. Така че сега вече ще мога да тренирам както аз си преценя. Колкото си искам.
Онемявам от „възторг“. Какво фантастично предложение! Не означава ли това да ме постави в пълен мат? Ето я идва, когато ми е толкова нужна, защото наистина не виждам как от тези деца за такива кратки срокове могат да излязат гимнастички чак за световно първенство, но ще си тренира, както тя си иска, колкото тя си иска. Старая се да изглеждам спокойна. Казвам:
— Диляна, иди някъде по-далече — е в онзи ъгъл, и си помисли какво точно ми казваш. Няма да разчитам на световната шампионка за класирането, а на децата? Колкото до „щурите“ композиции, сигурно съм ти ги обещала, защото вече ги имам готови. Точно за тебе…
Става ми ясно, че ако не се върне в залата Лили, подготовката на Диляна напълно ще се провали от умни съвети на умни съветници. Ще се замърсяват лещите, ще тренира по колкото си иска и както си иска, ще се разправяме без особен резултат. На самата Диляна й се играе, тренировките не й тежат така много, като на други. Когато сме някъде далече за по-дълго време, е чудесно момиче — весело, доверчиво, гальовно. Пълно с обич и доброта. Но дойде ли си тука, нещата се променят.
Казвам, че Лили трябва да се върне в залата. И, разбира се, веднага идва най-естественият въпрос: „Защо Лили, а не Анелия?“ Впрочем казвам го на Стойчо и Маргарита и въпросите са оттам. Иначе никой и не предполага, че мога да имам такива планове.
Защо Лили, а не Ани?
Шампионката не може да се моли. Тя или идва и прави сама царския си подарък, или не идва. Не идва. Тогава аз отивам. Но не при нея. На нея вече нищо не мога да й дам, да й обещая. Тя всичко си има — и титли, и медали, и слава. И герой на социалистическия труд стана.
Отивам при Лили, която се е сгушила в своето огорчение от това четвърто място, точно когато игра силно и без грешки. При Лили, която сигурно разнищва темата за справедливостта и несправедливостта, за огромното значение на жребия, сигурно се върти все около този въпрос: „Ами какво щеше да стане, ако бях в другия, не в този поток?“
При Лили, която страшно много ми липсва в тези дни. Забравила съм всички разправии, всички ядове. Залата ни е празна, сива без усмивката на Лили. Ако се върне, съвсем сигурна съм, че ще напусне гимнастиката след Валядолид вече с по-добро настроение.
При Лили, защото само на нея мога да кажа — трябваш ми. На отбора трябваш. Не мога нищо да ти обещая. Само това, че ще направя всичко, което е по силите ми, ти ще направиш каквото можеш, а какво ще стане на състезанието, никой Убедена съм, че само тя може да дойде при такова едно никакво „обещание“. Защо мисля така, не мога да кажа. Никога не ми се е случвало да я викам. Все съм я гонела. За месец, за седмица, завинаги… Най-дългият срок, в който не е била в залата, са онези четири дни, когато я бях изгонила за месец. Иначе Лили сама често напуска. Също завинаги, разбира се. Стига до вратата и се връща. Няколко пъти стигна до коридора.
Сега трябваше да отида при тази толкова гонена Лили и точно на нея да кажа — трябваш ми, ела, върни се, защото без тебе не зная какво ще правя за това световно първенство.
Казах й го и Лили дойде.
Можех да се поздравя, че във Виена не отстъпих пред толкова много съвети да отстраня Игнатова от участие. После чувах да се изненадват, че съм била толкова сигурна, че ще-издържи. Имаше и нещо друго в упорството ми да не призная, че вече не може да играе. Това щеше да бъде поражение и за мене, и за нея. Поне така го разбирам аз. Да я заведа до Виена — нея, известната гимнастичка, и да я оставя като резерва! Точно нея, която никога не е била резерва. Така се случи, че в Амстердам стартира без този стаж като резерва, през който минаха всички. Не можех да й позволя да обижда и себе си. Не можех да я подложа на това унижение пред целия гимнастически свят точно нея — посрещнала и изпратила много дебютантки, точно гимнастнчката с най-дългия стаж. И славен. Сега бях щастлива, че Лили игра във Виена. Иначе не можех да я имам за Валядолид.