Всъщност единственото ми най-определено желание в тези-дни е да се наспя поне веднъж да заспя и да спя цяла нощ, или цял ден, или цяло денонощие — колкото е възможна, но да престана да чувствувам този остър, този ненаситен глад за сън. И ето един ден, когато всичко ми е така опротивяло, че не мога вече да гледам от яд, напускам залата, отивам в хотела някъде към единайсет часа, спя до два и се връщам като съвсем нов човек. До вечерта тренировката минава блестящо. Всичко върви както много, много отдавна не е било. Казвам й вечерта на Маргарита, която точно по това време е дошла на лагера, и тя тържествуващо ми напомня колко отдавна ме е убеждавала, че трябва достатъчно да си почивам, за да мога да издържа, че не умея да си осигуря почивката и затова капвам и никой няма полза от това. Разбира се, че ми е казвала. И аз самата много добре зная, че не умея да почивам. Сега тя ме пита какво ми пречи да идвам всеки ден по два часа по обяд да се наспивам и след това денят ми да бъде така ползотворен и спокоен като днешния.
Не мога да й обясня, че много да ти се спи, не означава да можеш да заспиш. Че не мога да идвам за два часа през деня в хотела, защото от това няма никаква полза. И че спокойствието в залата никак не зависи само от мене.
Струва ми се, че в този ден са усетили до какво, отчаяние са ме довели, за да напусна така тренировката. Затова бяха толкова кротки, сговорчиви целия следобед. Срещаме се в Москва, в хотел „Москва“. Нешка е почетен гост на фестивала. Идва доста по-късно, само за два дни. И още с пристигането вече е била на два митинга. Възторжена, оживена.
— И като си помисля, че не ми се идваше. Такава умора — не ми се щеше дори да си помисля за пътуване. Освен това — закъсала съм с тренировките. Добре че дойдох. Че то било чудесно да видиш млади хора, събрани от цялата земя, така искрени, така поривисти, така ентусиазирани…
Казвам й, че вечер преглеждам програмата и през деня тръгвам в различни посоки. Искам всичко да видя, но предпочитам митингите. Така се усеща най-пълно атмосферата на фестивала. Разказвам й за онази нощ, когато беше публикуван едностранният мораториум на Съветския съюз върху ядреното оръжие. Как се събраха на Червения площад младежи от цял свят, как играха и пяха до сутринта. Такова нещо не съм можела да си представя. Беше наистина някакъв необикновен празник на надеждата. И е толкова интересно да видиш едно до друго танците на кубинци, англичани, никарагуанци, конгоанци… Разказвам й за онзи учител, оцелял от катастрофата в Хирошима. Нешка слуша с интерес, иска всичко да е видяла, иска всичко да види, но повече от всичко иска да се наспи.
— Знаеш ли колко ми е неудобно. Дали са ми кола и преводачка на разположение. Питат ме къде искам да отида. Никога не съм била почетен гост. То било чудесно. Само че на мене страшно много ми се спи. Мисля, че ми трябват четири часа сън и всичко ще се оправи…
— А снощи бях в Измайлово. Имаше празник на гимнастиката. Спортна, художествена и акробатика… Нешка подскача.
— Снощи. И защо пристигам днес? И защо чак сега ми го казваш? Разказвай…
— Ами защото, ако бях започнала с това, нямаше да мога да ти кажа нищо друго. Празникът си остана за спортната гимнастика и акробатиката. Гимнастичките от художествената направиха много грешки. Но има едно момиченце, Лобач. Интересна гимнастичка, талантлива, но малко в стил Дручинина. Белоглазова излезе наистина, както казват тук, „как каралева“. Игра хубаво и изведнъж — дръжката на лентата в публиката, самата лента на земята. Галя се усмихна мило, публиката, разбира се, веднага прости грешката…
— А композициите?
Вадя бележника и чета какво съм записала.
— Да, ясно. Зная ги. Щом сега грешат, значи много ще се стегнат. Ще станат опасни. А ансамбълът? Нищо не ми каза за него.
— Ансамбълът — добре.
Пак казвам какво съм записала — и тази композиция й е известна.
— Значи ансамбълът не греши. Това е много опасно.
— Добре де, ансамбълът не греши и това е опасно, индивидуалните грешат и това е още по-опасно. Защо наистина не си легнеш да се наспиш…