Дюлгеров е във възторг. Ами те вече правят мюзикъл. Това е фантастично! За колко кратко време какъв спектакъл! Нешка е изключителен постановчик. И тези момичета, вече съвсем готови за всяка гимнастика, за всеки танц. Виж само колко красиво е всичко.
Нешка благодари на своите момичета. Не им го е казвала досега, нека им го каже накрая. Колко горда е била с тях през всичките тези години за това, че никога не пожелаха да отидат при друга треньорка, въпреки че при нея им е било тежко.
Момичетата благодарят на всички, които са им помогнали през годините, прекарани в залата, и на тази, която ги е създала като гимнастички и извела до всички върхове, до които са можели да стигнат.
Илиана казва:
— Искам да и кажа нещо на Нешка, което не съм й казвала. Нека да знае, че в моето сърце има едно кътче само за нея. Никои никога няма да може да го заеме. То си е само за нея…
Тази Илиана все е крайна, категорична — „никой, никога…“ Колко им трябва на жените да ревнат…
Трийсет и две гимнастичкн обграждат Илиана и Ани и под звуците на музика на Петко Стайнов (музика, която в тази зала винаги са обичали) с ръченица ги изпращат до другите, мънинките, които чакат своите треньорки… Залата се нажежава до червено.
Изпращането става след международен турнир, така че чужденките дълго обсъждат този празник. Ясна Радославлевич казва: „И на кралици не устройват такива тържества.“
Каква заслуга имат кралиците по рождение. Тези сами си проправиха пътя нагоре…
Идва времето, в което вече ще видим и филмът на Георги Дюлгеров „За Нешка Робева и нейните момичета“. Тук са всички, които са правили филма — режисьори, оператори, композитори, звукооператори, монтажисти… Тук са и всички, които са вътре във филма. Тук е и художественият съвет. И Станка Шопова, помогнала да види бял свят една такава идея.
Всички участници са малко трескави, но най-трескав, разбира се, е Дюлгеров. Не можех да си представя, че този човек е толкова талантлив. Вярно — интелигентен, находчив, бърз ум, винаги зареден с идеи, необикновена фантазия… Не би трябвало да съм изненадана, а съм изненадана. Всичко надхвърля очакванията ми.
Толкова е истинска атмосферата в залата, толкова са точни момичетата, такава Нешка! По-вярно не може да бъде. Струва ми се, че нищо повече не бива да се прибави, нищо не може да се пропусне. Всичко е на мястото си, за да бъде картината пълна. Сега разбирам Нешка, когато казваше, че му завижда, че е могъл да си подбере такъв екип…
Толкова разкошни детайли е хванал Радослав Спасов, толкова тънка, чувствителна е неговата камера. Това означава все пак да дублираш Нешкиния работен ден. То не става с минал-заминал… Сега, когато всичко е готово, не мога да си представя друга музика освен тази, която е написал Божидар Петков.
Всъщност за всичко това се замислям много по-късно. Докато гледам филма, си плача. Втория път също. Третия малко се поуспокоих и само от време на време. Много ми е неудобно. Толкова годишна жена и да плаче. Вярно, и другите плачат, но защо пък и аз. Казвам й на Нешка: „Хайде, аз плача, защото ми е мъчно за тебе. Ти пък защо?“
— А ти защо си мислиш, че на мене не ми е мъчно за мене си?
Питам момичетата какво ново са видели във филма, какво не са знаели за себе си досега. За себе си — нищо ново, всичко си е точно така, но никога не са си представяли, че Нешка изглежда така на състезание.
Самата Нешка е потресена от тази гледка. Много вътре е бръкнала камерата. И тя не е подозирала, че може да изглежда така. Чувствува се неудобно, че всички ще я видят, зарича се, че няма да разреши повече никога да я снимат на състезание.
— Знаеш ли, когато Илиана казваше, че съм изглеждала жълта-зелена, ми се струваше, че на Илиана така й се е видяло. И малко се ядосвах, че не ме вижда такава, каквато съм — спокойна, овладяна, уверена. Не зная защо ми се струва, че така изглеждам, когато състезанието вече започне. Сега един мит, с който така дълго съм живяла, рухва.
Аз пък съм изненадана от нейната изненада. През всичките тези години тя изглежда все така по време на състезанията. Може би огромното й желание да бъде овладяна, уверена, спокойна й е създало усещането, че го е постигнала. Не знаех, че живее с такава представа за себе си. Ето че човек непрекъснато открива все нещо ново у другия. У себе си — също. Момичетата, погълнати от собственото си вълнение, са я виждали съвсем друга. Каква? Не, сега вече не могат да си спомнят каква. Този филм изтри всичките им досегашни представи.