След няколко дни, когато Нешка се връща от един турнир, й разказвам за срещата и за поръчението на хората от тази дискусия да не слуша публиката, да не сменя музиката на Барток.
Да прави всичко, което тя смята за най-хубаво, и то ще си е хубаво.
— Да, но то не може да бъде хубаво, ако не слушам публиката. Тя не ме подкрепи в този случай не защото не й харесва Барток, а защото Бианка още не е узряла за тази музика. Избързала съм. Случват се такива неща. Съвсем не си мисля, че съм безпогрешна. И точно затова винаги слушам какво ще ми каже залата. Няма по-точен, по-верен съдия. Вярно, казвала съм, че трябва да се възпитава вкус у публиката и към друга музика, да не се водим по шлагера на деня или по това, което непременно ще е най-популярно в дадена страна, но винаги съм избирала това, което гимнастичката може да почувствува пълно, това, което отговаря на замисъла ми за композиция, и решавам, че всичко е както трябва едва когато и залата го приеме. Възторжено! Друго не признавам. Ако нещо не ми достига в аплодисментите още в началото, когато показвам композицията, трябва да потърся причините. Понякога то е от недостатъчната подготовка. Композицията не е „улегнала“. Тогава не се безпокоя. Но продължавам да слушам залата при втората, третата поява… Няма публика, която да не е дорасла за хубавото…
Спирам се на Димитричка Маслева за треньор на ансамбъла и съм особено доволна. Работлива, толерантна, има виждане. Чудесна треньорка. Всеотдайна и с опит. Всичко, което й трябва на нашата зала. Дойде в София с по-голямото момче, по-мъничкото остави на мъжа си и свекървата. Разбирам — не е малка жертвата, но дума не е казала. Вярно е, възразяват ми, че няма треньорка в България, на която да предложа и да не дойде. Може и така да е. Аз съм доволна, че дойде Димитричка. Точно тя ми трябваше. Работата с ансамбъла върви леко, добре. Почти не се налага да се намесвам. Няма „това премахнахме, защото е много трудно и невъзможно да се изпълни… онова изменихме, защото така е по-удобно… друго забравихме, ама то е дреболия, защо да се вдига шум“. Димитричка работи по тази композиция с увлечение, дава блясък на всеки детайл. Едновременно с това се подготвя ансамбълът на малките. Отначало с него работят Диана Табакова и Камелия Игнатова, после Камелия отива да помага на Димитричка.
Защо са ми два ансамбъла? Единият за Валядолид, другият за Флоренция… Да, но всички, които идват да видят двата ансамбъла, казват, че повече им харесва композицията на малките. Променям композицията на големите. Викам пак тези, които искам да чуя — а сега? Отново композицията на по-малките. Правя нови промени, докато най-сетне чуя: „Е, сега вече е друго нещо.“ Ето и затова ми трябват две композиции. Струва ми се, че имам нужда да се състезавам вече сама със себе си. Ако я нямаше другата композиция, всички щяха да ми кажат още от самото начало: „Добре.“ А сега, когато има сравнимост, ми се наложи доста да преработвам. Нищо. Накрая всичко е наред. Работят момичетата. Все по-хубава става композицията им, все по-уверена играта.
И ето че в последната фаза на подготовката в ансамбъла настъпва някаква криза, каквато изобщо не съм очаквала. Виктория Димитрова, вече опитна състезателка, започва да прави грешка все на едно и също място. Не мога да разбера какво й става. Кризата се задълбочава от това, че Красимира Божилова става съвсем нервна и преди всяко изиграване на композицията повтаря: „Ето, сега Вики ще сбърка.“ И Вики обърква.
Забранявам на Красимира да притеснява Вики. Най-добре е изобщо да не й говори по време на тренировката. И резултатът от моята забрана е този, че на другия ден Краси казва на Мария Минчева: „Мария, сега ще видим как Вики ще сбърка. Ще полудея с тези нейни грешки. Ще вземе да го направи във Валядолид и не зная какво ще я направя там.“ Започват и Вики прави грешка на същото място.
Димитричка е съвсем отчаяна. Аз съм пощуряла от яд — ще ми се прави на хитра Краси! Като съм забранила — забранила съм. Поемам тренировката на ансамбъла и обявявам, че сега, ще гледам само Красимира Божилова и за всяка нейна грешка ще наказвам целия отбор. Краси прави толкова грешки, че отборът не може да диша от наказания. На другия ден отново влизам в залата и казвам: „Наблюдавам грешките на Красимира Божилова! За всяка нейна грешка наказвам целия отбор!…“ Така, докато Краси дойде да каже: „Ясно ми е, другарко. Всичко ми е ясно. Моля ви, не наказвайте отбора.“ Мисля, че наистина всичко е ясно. Няма нужда повече да гледам грешките на Краси. Ще вземе да й стане навик. Междувременно Вики се е съвзела. Ни следа от кризата. Играе разкошно, зряло, умно. Така както се полага на световна и европейска шампионка.