И тъкмо всичко тръгва както трябва, една и съща грешка започва да повтаря Лили Филипова. Чудесната Лили, която, като се засмее, грейна залата. Само че сега момичето не може да се засмее. Подплашено донемайкъде, забоксува неспасяемо. Няма време да се лекува нейният страх. Влиза резервата Лидия Бочева и се вижда, че това момиче, което през годината се извъртя на всички постове — тая замести, онази замести, сега е неоценима за ансамбъла тъкмо защото е набирала опитност без страх… Отивам да взема интервю от героя на социалистическия труд Анелия Раленкова. Не мога да се съвзема от радост и гордост. Още една героиня в този спорт! И преди да съм задала въпросите, на които ми се струва, че зная отговорите, самата аз чувам един въпрос, който ме зашеметява.
— Другарко, не ви ли се струва, че всички нас гимнастиката ни ограби?
— Как така ограби? Какво ви ограби?
— Ами какво зная аз за живописта, за философията. Толкова години играя гимнастика, а не мога да обясня както трябва какво е това, а един философ веднага може да каже. Колко съм прочела аз и колко моите връстници? Знаете ли, че има момичета и момчета на моята възраст, пред които ми е неудобно. Толкова много знаят…
Минава ми такава мисъл, че Ани иска да се прави на интересна. Поза ли е наистина това? И на мене ли точно ще трябва да ми разиграва този театър? Колко е нещастна, че не знае толкова много неща за живописта! Гледам я много внимателно, въпреки че се старая да изглежда, че не й обръщам особено внимание. Не е никаква поза. Момичето наистина страда.
Спомням си, че наскоро заварих у Нешкини Стоян Раленков доста разтревожен.
— Нешке, прибирай си шампионките. Каква е тази почивка? Докога ще се размотават? Ако не искат да тренират, да ти помагат. Не са свикнали да бездействуват и не зная накъде ще избие тая работа. Около тях се върти много народ. И защо пък едно не ми хареса.
Нешка се смее на страховете на Стоян.
— На тебе пък кога ли нещо ще ти хареса. Въртят се млади хора, искат да се запознаят с шампионките. Ани е умна, ще отсее. Какво лошо има в това?
— Лошото е, че са едни фукльовци. Ама на тебе не ти ли трябват помощнички? Защо ги държиш толкова време вън от залата?
— Трябват ми, разбира се, но ги чакам да дойдат. Казват, че трябва да вземат изпити. Искат да завършат шофьорските курсове, искат да учат чужди езици.
— Вятър. Само до тебе са добре. Иначе от сутрин до вечер ония фукльовци им надуват главите с глупости…
Сега си спомням за Стоян. И за „фукльовците“. Представям сн как „раздуват“. Имах един познат, който четеше на две-три години по една книга (и откъде ги изравяше тези заглавия) и тръгва да пита всички чели ли са я. И като кажат „не“, поглежда с презрение: „Ти пък какво ли четеш.“ Казва го с такова самочувствие, че се засрамваш. Въпреки че знаеш, че той пък почти не чете. А на Ани някой й е обяснил какво е гимнастика и тя се е засрамила, че не може да го каже така. Говорили са за живопис и тя се е почувствувала неудобно. Ами утре ще дойде някой атомен физик и съвсем ще я сбърка.
Значи така, за да омаловажат разликите, я убеждават, че победите й нищо не струват. Че обичта на залите нищо не струва. Че нищо не е това, че на двайсет години вече е герой на социалистическия труд, че има обичта на целия народ.
Не ги познавам тези „фукльовци“. Сега си мисля за този режисьор, който щеше да направи филм с интервюта — как гимнастиката ограбва детството им, а сам беше написал крайно некадърен сценарий. Неговото пък детство кой е ограбил, че е така неподготвен за работата, която иска да върши. Казвам й:
— Ани, защо не потърсиш съученичките си от вашия клас? Защо не видиш с кого какво е станало, кой докъде е стигнал? Виж тези, които не са се занимавали с гимнастика какво са постигнали. Виж какво не можеш да наваксаш. Колкото до това, което си прочела, струва ми се, че е много повече от повечето от връстниците ти. Това, което си видяла — кой може да се сравни с тебе? Това, което си преживяла като самоусъвършенствуване и признание на залата, никой никога не може да ти даде. Да четеш, да знаеш повече за картините, ако искаш за философията, ще можеш. Целият живот е пред тебе.
— Вярно. И аз това често си мисля, но като срещна някой, който много знае, и се стъписвам.
— А ти не се стъписвай. Защо не провериш и в другите области как е, не само в тази, в която много знае. В наше време никой не може всичко да знае. Освен това, ако искаш много да знаеш, ако си осъзнала тази необходимост, двайсетте ти години са чудесни за започване и задълбочаване във всяка област. Сега не можеш да започнеш само това, което вече си преживяла…