Не зная успях ли поне малко да успокоя момичето, което беше стигнало до най-високия връх в своя спорт, до съвършенството. Не зная колко силни ще се окажат тези около нея, които се опитват да убият радостта от голямото постижение, от голямото признание. Не зная успокоих ли Ани, но аз си тръгвам от залата, разтревожена за нея.
Много ми е мила точно тази отричана, отхвърляна, ощетявана Анелия, която с нечовешка упоритост успя да се наложи, да победи и тези, които не вярваха в нея, и другите, които прекалено много се страхуваха от силата й и все искаха да подрежат крилете й. Как сега разни „фукльовци“ успяват да я пречупят, да я огорчат? Не, не съм ги виждала — Стоян ги е видял. Но ако са интелигентни, деликатни хора, така ли ще демонстрират, това, което знаят в повече, та да я накарат да страда?
Наблюдавах съчетанията на четирите момиченца, които Анелия беше започнала да тренира. Мисля, че има данни за голям треньор, ако се съди по постановките, но то никак не е достатъчно. Трябва и воля, и упоритост, и неотстъпчивост, когато ще се изработват детайлите от тези постановки. Но кой, ако не Ани, знае как се върви нагоре? Трябва години, години да издържиш. Коя друга е била по-издръжлива?
Вървях по обратния път от залата, убеждавах се и много не си вярвах. Нямах много вяра, че Ани ще остане в залата.
Пожела да следва философия.
Спомних си как навремето Жулиета не разреши на Нешка да следва право, да става следовател. Когато я попитах — защо, не вярва ли, че може да стане голям следовател, Жулиета казваше: „Всичко може да стане. И където и да отиде, все голяма ще е, но може да бъде голяма треньорка и това е най-важното. Не искам да си отива. Нали някой трябва да продължи това, което съм започнала…“
Какво ще помогне, ако разкажа всичко това на Ани! Нищо. Ще трябва сама да се върне, за да стане голяма треньорка. Нешка много вярваше на Жулиета. Сега точно Ани в нищо не вярва. Вече и в себе си…
Нека следва философия. Ще преосмисли, ще прецени, ще направи разликите. Ще порасне и ще разбере къде й е силата…
Илиана Раева имаше някакво свое неповторимо излъчване, някакво дръзко предизвикателство. Смела, ярка, мощна. Когато за пръв път въведе тези пет последователни високи изхвърляния на бухалката, цялата настръхваше от удоволствие, че залата не диша, а после идва този вик на облекчение и възторг. Нешка тогава се шегуваше: „Илиана е много смела, но аз не съм и затова преди всяко излизане за бухалките я карам да го повтори петнайсет пъти без прекъсване, за да е и сигурно, не само ефектно.“
Илиана, която не се интересуваше къде се е класирала, ако не е първа, не признаваше нищо друго за себе си освен короната, винаги я подлагаше на изпитание с тази своя страст към риска. Искаше, ако спечели, то да е непременно „адски“ красиво. Публиката забравяше какво място са й отредили съдииките вчера и онзи ден. Обичаше я, вълнуваше се от тази необикновено смела Илиана.
Анелия Раленкова стигна до едно съвършенство, което като че изключваше риска. Правеше най-трудните неща в този спорт, постигна невъзможните за другите максимуми на наситеност с риск, оригиналност и виртуозност и поднасяше това, като че ли е някакъв необикновен дар на природата. Играеше наистина като гимнастичка от друг свят и никога не пролича колко труд е вложен за това умение. Залите от цял свят отличаваха бързо Раленкова, усещаха необикновената й сила и аплодираха до задъхване съвършенството.
Илиана си беше Илиана още от първите си стъпки. Носеше си в кръвта и лидерството, и дързостта. Ани стана голямата гимнастичка някъде по средата на пътя. Беше дошъл ред на Лили да се види какво точно се крие зад онова момиче, за което отдавна се знае, че е необикновено надарено, че всичко може в гимнастиката, а Нешка вече от години повтаря: „Това още не е Лили…“
Никаква страст към риска. Никаква свръхгимнастика. Красиво, топло, пулсиращо късче живот. Богато обагрена с всички нюанси гнмнастичка. Как да не обича четирите си композиции, когато са правени с толкова обич от най-голямата треньорка в света! А това, което е играла досега, нима то не е било правено с любов? Да, всичко е правено с обич за всяка, но идва един момент, когато гимнастичката влиза наистина в своята зрелост и това дава възможност на треньорката да се разгърне без ограничения. Без предупрежденията — още не е дорасла, това няма да може да направи, това още не може да почувствува, това ще стои като пришито. Сега вече всичко стои чудесно! Сега вече това е Лили, каквато Нешка я чака от десет години. Публиката, която обича през всичките тези десет години Лили, независимо от това, което си представя треньорката й, сега с учудване открива една съвсем нова гимнастичка: весело, безгрижно дете; момиче, току-що пораснало, любопитно, развълнувано от очакването да му се случи всичко, което е най-хубавото на този свят; жена — топла, ласкава, жена, която знае, че голямата и сила е в нежността. И отново детето, момичето, жената… Как да не обича четирите си композиции, когато това е самата тя. Кой не обича себе си? Особено когато е толкова талантлив и красив…