— Знаеш ли, Пепа каза, че си реже главата, ако ансамбълът ни стане пръв.
— И какво от това? Не бой се, няма да си отреже главата Пепа. Ще посрещне шампионките с хляб и сол и ще твърди, че точно това е видяла на кафето.
— Лесно ти е на тебе. Вече за втори път ми го казва.
— Не знаех, че и тебе могат да те впримчат в техните кафета и всички глупости. Я се съвземи…
— Кажи на Венчето да опече много чушки и да изпържи много домати…
— Кога?
— Когато се върнем от Валядолид…
Чак сега разбирам. Трябваше да се досетя — гладува. Сигурно заради Лили. За нея, разбира се, за кого друг. Няма я Илиана, за Лили ще е…
Нямам време да се скарам дори. Автобусът тръгва към София, аз към Хасково. След няколко дни ще се видим във Валядолид. И тя сигурно ще продължава да гладува, за да дава кураж на гимнастичката в килограмовата битка. Въпреки че Лили твърди, че това никак не й влияе и е най-добре Нешка да си се храни нормално и въобще не се интересува кой какво яде. Нешка е убедена, че на Лили няма да й е удобно да посяга към банани, шоколади, ако знае, че тя нищо, нищичко не хапва… По този въпрос имам съвсем различно мнение, но то няма никакво значение…
Валядолид. Дванайсто световно първенство. Ще го запомним. Все сме казвали — такава победа трудно ще се повтори, но това, което се случи във Валядолид, надмина всичките ни очаквания. Струва ми се, че за него няма точна дума. Нито е победа, нито триумф. Нещо, което не може да се изрази с думите, които знаем. Струва ми се, че ако бяхме останали още един ден, испанците щяха да ни отрекат. Възторгът мина всички граници и стигна до някакво непонятно стъписване. Много, прекалено много им дойде.
Когато тръгвах към Япония, си повтарях — сега ще видя нов, съвсем друг свят, съвсем други хора. Видях наистина друг свят, но ми се струва, че хората в Миазаки ми бяха близки, разбираеми. Там срещнах една жена, Аябе, която през цялото време ме караше да си мисля за една друга, в Михайловград, за Елена.
В Испания идвам за трети път и тези хора са ми все по-не-разбираеми, все по-странни. Мисля, че никога няма да разбера защо изпадат в такава екзалтация при коридата. Какво има толкова да се радват, че онова нещастно, измамено животно — бикът, е вече убито, след като толкова много го убиват. Не мога да разбера екзалтацията, до която стигат, когато се молят в техните храмове. Пак ходихме по катедралите. Беше отново някакъв голям празник и отново гледахме как стоят замръзнали на колене по каменните подове и съвсем млади хора, как излизат деца от изповедалните. Питахме се — тези пък какво ли изповядват? — и от другата врата вече се подава някой старец, грейнал, „пречистен“, и някой млад мъж, и някоя млада жена. Това ли са същите хора, които преди час викаха на коридата…
Ами тоза са. Едни испанци за всичко. Това са същите хора, които прииждат към залата, докато се препълни. Това са съдите хора, които викат оглушително.
Отначало ми се струваше, че това е най-непросветената спортна публика. Ръкопляскат и викат на всичко. Дори на момичетата, които са сбъркали.
И трябваше да излезе Лили Игнатова, за да се види разликата. И да се види колко права е Нешка, като твърди, че няма публика, която да не отличи действително голямото. И притихна, и избухна след това така, че вече ни се струваше, че ще се срутят стените. И втория път я посрещна на крака, за да я приветства още преди да е играла. Лили накара спикера да отделя с особена тържественост това „булгарос“, което стана сигнал залата да става на крака, когато влиза, и да отмерва всяка крачка в такт, и да скочи след това, когато излиза, за да я приветствува вече без никакво отмерване — бурно, сърдечно.
В следващия поток Диляна и Бианка бяха приветствувани бурно още при думата „булгарос“. Диляна се хвърли и игра такава фантастична лента, че, струва ми се, в четирите дни на първенството нямаше „по-щура“ композиция, „по-щуро“ изиграна. И макар че на този-етап още не се вдигаха десетките, това беше повече от всички десетки. Тук се видя, че Диляна ще е шампионката. Само трябваше да издържи на собственото си неповторимо, неиздържимо от никоя друга темпо…
Дойде ред и на Бианка. Най-силната дебютантка, която някога се е появявала! Вярно, в Мюнхен Анелия стана абсолютна световна шампионка, в Страсбург Диляна стана абсолютна световна шампионка, във Валядолид Бианка беше трета в многобоя, но нито Ани, нито Диляна са били така зрели в дебюта си. После узряха, после станаха големите гимнастички. Имаха шанс да се появят, когато другите силни или грешат, или имат по-неблагодарния си жребий.