Още на другия ден по средата на състезанието испанските вестници обявиха, че българките играят гимнастиката на две-хилядната година и е невъзможно другите да се състезават с тях. И още, че до двете „страшилища“ Георгиева и Игнатова може да застане с достойнство само още една гимнастичха — петнайсетгодишната Бианка Панова. Още една българка!
Вече се вижда да се задава голямата победа, а Нешка е притеснена за ансамбъла. И в тези дни все едно се повтаря — как Пепа предупредила. Нешка не може да разбере тази настойчивост, това желание да я изпрати непременно с тревога. Досега никой не си го е разрешавал, все едно колко го е искал.
Нашите ансамблистки сбъркаха първата вечер, съветските — също. Водим само с 25 хилядни от точката. Втората вечер оценките на двата отбора са еднакви и отново тази толкова мъничка преднина, и отново „Пепа каза…“
Страшно ми омръзна тази психоза. На всичкото отгоре Димитрнчка Маслева се е свила — ни жива, ни умряла, и повтаря: „И всичко това е заради мене! И сега какво ще я правят Нешка! Ето, ще кажат, смени Деспа с Димитрачка и какво излезе.“
Ама какво е излязло най-сетне? Защо им се вижда толкова непоносима тази преднина от 25 хилядни!
Страхувам се, че всички тези приказки не могат да не стигнат до състезателките, които са доста клюмнали. Но те намират сили отнякъде и в третата вечер играят страхотно.
Не казвам колко точни са моите предвиждания. Скромно премълчавам, че и без кафе познавам как ще се случат някои неща.
Българките, които играят гимнастика на двехилядната година, демонстрират такова ярко превъзходство, че испанците, изчерпали всичките си запаси от възторг, преминал в някаква непозната екзалтация, накрая се стъписаха и гледаха вече малко изплашени трите български „страшилища“. Защото Бианка вече не стоеше само с достойнство до двете си съотборнички, до двете големи гимнастички. Сама беше голяма.
В един момент се притесних, че ансамбълът ни ще играе пред празна зала, и се изплаших, че това вече ще е съвсем друга игра. Малко преди тях ивлезе испанският отбор. От напрежение, от прекалената екзалтация на публиката момичетата се стъписаха, изпуснаха веднъж обръчите, втори път — извън терена, трети път — извън терена. За медали, която бяха почти готови да вземат, вече и дума не можеше да става. Тази толкова възторжена публика се съсипа сега да плаче. Да, точно така — зрителите плачеха. Като малки деца — и със сълзи, и с хълцане. Започнаха да си късат знаменцата и да напускат залата. Казвах си — край. Отиде нашият ансамбъл. Как се играе в празна зала? Но ето че след малко започнаха да се връщат — поуспокоени, започнаха да аплодират следващите. Посрещнаха и изпратиха и нашите момичета възторжено. При награждаването вече простиха грешките на своите. Окуражаваха ги горещо и за седмото място. Стопи се надеждата за медали. Сега не искаха да огорчат своите момичета, да им оставят лош спомен от това първенство, в което предишните два дни се бяха чувствували толкова горди, че испанките имат интересна, силна композиция. Правена пак от българка. От Емилия Бонева.
Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева, вице-шампионка — Лили Игнатова, трета Бианка Панова. Можеше, трябваше Лили да е до Диляна, но няма какво да се прави. Такъв му късметът на това момиче. Нищо, и така почетната стълбичка е донемайкъде красива. Зад гърба им трите български знамена. Всички в тази зала сега слушат прави химна. Ние си пеем „Мила родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край…“ Испанчетата до нас питат какво пеем. Някой им превежда, те пък превеждат по-нататък. Ах, колко хубаво, какви са думите на вашия химн! И отново плачат. Сега вече и ние. И не ни се виждат толкова като деца. Чудесни, чувствителни хора. Какво толкова.
Още четири пъти химна. И още веднъж за ансамбъла. Стоят най-високо на почетната стълбичка и Паулина Кръстева, Виктория Димитрова, Светла Чобанова, Мария Минчева, Красимира Божилова и Лидия Бочева.
Осем златни медала от Валядолид. Много е, прекалено много. Само на нас ни е точно. И може би всеки си каза в този момент — да можеше и Лили да застане в многобоя там, където й е мястото… Човешко око ненаситно. Не, не е точно така, ама хайде да не го казваме, защото наистина така изглежда.
В шампионата Диляна взе още два златни, Лили — още два златни. Бианка имаше да играе само на лента. Единствената ни възможност за златен медал там и единствената възможност за нея. По-късно Нешка казваше: