— Разбира се, не може да не се говори за това. А с кого да смени жребия на Лили. С твоя?
— Защо не, аз вече съм била шампионка.
— Казваш го сега, защото вече си станала шампионка. Ако не беше станала, нямаше да й простиш. Нито ти, нито майка ти.
— А ако не знаехме?
— Я да не ми се превзема! Това най не мога да го търпя. Какво означава: «Нешка да смени жребия.» Какво означава сега да го казва, когато вече е станала шампионка! Че да беше дошла с това предложение преди състезанието. Много мразя да се правят на благороднички. Много мразя да позират:
«Аз вече бях шампионка, Лили заслужава, защо Нешка не смени жребия. Ето съветската треньорка го направила заради Белоглазова, избрала е най-изгодната позиция за примата. Е, и какво? Нешка е мислела, че примата е Лили, трябвало е да смени жребия, пък то се оказа, че примата съм аз, а на мене даже не ми беше нужна тази титла. Имах си я вече.» И какво още? С кого ще ми препоръча да сменя жребия на Лили? С нея явно не може. Ако го е искала наистина, да го е предложила. Остава Бианка. Дебютантката. Да я изправя до трите съветски гимнастички. Не по волята на жребия, а по моя воля. И да не издържи. И сигурно няма да издържи, като се загнезди в съзнанието й това, че я жертвувам.
Не, жребия можеше да смени само Мария Гигова. Тя носи вестта от конгреса до нас. Може да им размести местата, но никога на никого да не каже. Да стовари всичко на собствената си съвест. Аз не бих могла, следователно не мога да го допусна и за нея.
Впрочем не само от Диляна чувам, че имам право да сменям жребия. Нямам никакво право! Какво право е това, когато не можеш да се възползуваш от него? «А ако не знаехме?» — пита Диляна. Да, но аз ще зная. И няма земна сила, която да ме постави на изпитанието да се презирам. Мога да жертвувам само себе си. Тук и това не можех…“
Спомням си първенството в Ставангер, когато съобщиха, че от следващото състезание треньорите ще имат право да разместват стартовите номера в отбора, както си искат. „И какво от това — казваше Нешка тогава. — Никога не бих могла да го направя, защото никога няма да мога да предпочета една пред другите. На кого мога да дам този номер 3 — най-неприятният в това състезание, от който Анелия направи шампионски номер с най-голяма стойност? На кого бих дала този номер 58 на Илиана Раева, който се оказа номер жертвен телец? На коя да кажа вдигай базата на другите и остани на трето място на пет стотни зад победителките? Как ще я погледна после в очите! Не, не искам, не мога да имам такава власт да определям жребия. Нека всяка си върви със съдбата. Аз съдба не мога да бъда. Достатъчно се измъчвам и сега, когато виждам и ощетените, и облагодетелствуваните от жребия и им разменям мислено местата, и се питам какво би станало, ако е така, а не иначе…“
Спомням си Нешка, когато получи този жребий за Валядолид. Не беше на себе си. „И защо все на Лили ще й се случва това. Не, кажи ми, може ли да се издържа на най-тежкия жребий в толкова много големи състезания? Амстердам, Мюнхен, Страсбург, Виена и сега! Та не беше ли точно Лили тази, която през цялото първенство в Страсбург игра без грешка? Не беше ли точно тя, която игра без грешка и във Виена, за да се види четвърта накрая. Не, кажи ми защо няма справедливост? Какво мога да й кажа на Лили сега? Че няма значение жребият? Мога ли да говоря такива глупости! Как да успокоя тази предстартова треска, в която се явява и чувството за обреченост. Как да не ме е яд, когато Лили стигна този връх, който очаквам от десет години, и да я видя отново жертва на една сляпа случайност.“
Ядосваше се Нешка, но никога не спомена за някаква възможност да й смени жребия. Затова сега така много я огорчи въпроса на Диляна.
Нешка е особено чувствителна към всяка фалшива нотка в интервютата на своите момичета. Измъчва се, че им се ще да позират, измъчва се, че сега „цял свят“ ще види, че някоя в някой момент е неискрена, измъчва се от подбудите, които ги карат да стигат до неискреност. Защо? Какво не им достига? Какъв комплекс ги гони да се представят за друго, когато такива, каквито са си, са чудесни.
Защо й е на Диляна да разиграва този театър? Не е ли достатъчно да каже, че Лили е трябвало да застане до нея, което е най-точното и единствено заслуженото в това състезание, вместо да казва „Аз вече бях шампионка.“ Защо, когато на всички е ясно колко е щастлива от това, че е за втори път шампионка?
Подскочи някога, когато Лили казваше: „Ами ние всички вярвахме в победата на Мюнхенското световно първенство.“ Забрави ли колко беше изплашена? Как така ще говори почти небрежно — „ние вярвахме“…