Когато гледа Бнанка на турнира „София“, Раева казва, че не е вярно, че Бианка е като нея. По-голяма е. Самата Илиана не е можела така високо, така леко, изящно да скача, пируетите на момичето сега са фантастични, по-голяма гимнастичка е Бианка.
Не, Илиана, по-голяма от тебе още не е, но ще стане. И от тебе, и от всички вас. Да е жива и здрава, трябва да стане. А по-големи от нея — тези, които идват.
Не мога да не бъда погълната от залата. Такава ми е работата. Трябва да ви подготвя заместнички, които да застанат до това момиче Бианка, може би отново до Лиля. И тези, които ще дойдат, трябва да са най-големите гимнастички, каквито светът още не е виждал. Прощавайте, това е единствената ми „измяна“ към вас, вчерашните мои момичета, голямата моя гордост. Искам тези, които ще дойдат-след вас, да са повече от вас. Зная, че сега всички казват, че е невъзможно. Вие най-добре знаете, че е възможно. И бих била щастлива, ако всяка от вас дойде като Лили да попита: „Има ли нужда от мен?“ Има. Трябват ми треньорки. Големи. Ще ги търся между вас…
Нешка постави своята точка на този разказ за още четири години на победи с едно „довиждане“ към своите момичета. Аз си мислех, че вече всичко, което е трябвало да бъде казано за тези години, е казано, когато пристигна Росица и ми донесе цялата документация на дъщеря си. Изрезки от вестници, записи на състезанията. Всичко, трупано през тези години така внимателно, така грижливо, че човек просто да не повярва, че Стела е родена на една дата с мене, ако вярва, че зодията определя характера на човека. Аз, след като реших да поместя част от пътеписите за Япония, едва събрах четири от петте и реших, че може и така. Какво друго ми оставаше? Документацията на „Старт“ в момента ми е далече, пък и не си е работа да се затваряш в документация с пишеща машина. Сега, като чета написаното за отделните състезания, си спомням още толкова много неща, но вече е късно. Всъщност не е толкова и късно. Предстои ми да напиша една книга за Нешка Робева, така сме се договорили с издателство „Медицина и физкултура“. И там вече ще има място за пропуснатото. Ще отговоря и на големия въпрос на Росица за величието, на който сега не успях.
Нешка е изцяло погълната от залата, в която вече звучат цигулки и тъпани. Да, точно тъпани. Разказваха ми как в Токио и Нагоя публиката пощуряла точно по новите композиции с тъпан (вече си го представям съвсем точно), а японските журналисти писали как българската треньорка се е сетила да използува този японски национален инструмент и колко силно е това, а те не са се сетили. Така научаваме, че освен няколко еднакви думи, които открихме съвсем случайно, имаме и един общ национален инструмент.
Нешка е погълната изцяло от тази зала, пълна с жени, деца и грижи, и корепетитори, режисьори, и оператори, и музиканти, които идват непрекъснато с желанието да помогнат.
Отначало бях много против това да напълни залата с жени. Страхувах се от съперничества, напрежение, утежняване на обстановката. Нешка ме убеждаваше, че щом иска да събере най-талантливите деца от цялата страна, ще трябва да напълни залата и с треньорки. Иначе не може да се създаде силна българска школа. Иначе не може да се осигури тази приемственост, която е толкова необходима, ако не искаме скоро да говорим в минало време за българската слава в художествената гимнастика. Права е! Колкото повече време минава-, толкова повече всички трябва да се убедят, че е права и по-права не може да бъде, въпреки че и аз съм права и това често й струва и нерви, и неприятности.
И сега понякога се ядосвам, когато заваря някоя треньорка да разказва как намерила на еди-коя си състезателка скрита кутия бисквити или друга не изпълнила плана си за някой елемент, или как пъхнала листче в кантара да намали грамчетата. Някоя казала на някоя си не знам какво и Нешка трябва да се намеси.