Започнаха да го измъчват халюцинации. Беше уверен, че му е останал още един патрон. Бил е в магазина на пушката и той не го е забелязал. От друга страна, нито за миг не се съмняваше, че магазинът е празен. Но халюцинацията го преследваше. Дълги часове се бори с нея, сетне отвори пушката и и се убеди, че е празна. Разочарованието бе тъй дълбоко, сякаш наистина беше очаквал да намери в нея патрона.
Половин час се тътри напред и халюцинацията отново се върна. Отново поведе борба с нея, но тя не го оставяше на мира, докато, само за да се отърве от тази мисъл, не отвори пушката и не се увери в обратното. Навремени разсъдъкът го напускаше съвсем, той се тътреше напред като някакъв автомат и странни представи и приумици почваха като червеи да разяждат ума му. Но тези лутания в света на недействителното бяха краткотрайни, защото острите пристъпи на глада непрекъснато го връщаха към действителността. Веднъж едно видение, от което насмалко не му прилоша, рязко го върна към истинската обстановка. Той залитна, олюля се и се заклатушка като пиян, за да се задържи на крака. Пред него стоеше кон. Кон! Не можеше да повярва на очите си. Гъста мъгла, изпъстрена с искрящи светли точки, премрежваше погледа му. Той ожесточено разтърка очи, за да проясни зрението си, и видя не кон, а огромна кафява мечка. Звярът го разглеждаше с враждебно любопитство.
Мъжът беше вече наполовина вдигнал пушката, когато се сети, че е празна. Той я свали и измъкна ловджийския си нож от везаната с мъниста ножница на хълбока. Пред него имаше месо и живот. Прокара палеца си по острието на ножа. Беше добре наточен. Върхът бе остър. Ще се нахвърли върху мечката и ще я убие. Ала сърцето му предупредително заби — туп, туп, туп. Сетне то неудържимо подскочи нагоре и
затрептя от чести удари; сякаш железен обръч стегна челото Му, главата му се замая.
Огромна вълна на страх помете отчаяната му смелост. Както беше изнемощял, какво ли щеше да стане, ако звярът го нападне? Той се изпъна в най-внушителната си стойка, стисна ножа и впи поглед в мечката. Звярът тромаво направи една-две крачки напред, вдигна се на задните си лапи и предупредително изръмжа. Ако човекът побегнеше, щеше да го подгони; обаче човекът не побягна. Беше обладан сега от смелост, вдъхната от страха. Той също изръмжа, свирепо, страшно, дал гласен израз на страха, който е присъщ на живота и който се таи в него, преплетен с най-дълбоките му корени.
Мечката се поотмести настрана със заканителен рев, уплашена от това тайнствено същество, което продължаваше да стои изправено и не се боеше от нея. Но човекът не се помръдна. Той остана неподвижен като статуя, докато не премина опасността, и едва тогава, разтърсен от тръпки, се повали на мокрия мъх.
Когато възвърна самообладанието си, мъжът отново тръгна на път, обзет сега от нов страх. Това не беше страхът, че ще умре от изтощението на глада, а страхът, че ще загине насилствено, преди гладната смърт да задуши у него и сетната най-малка частица от онзи стремеж, който го кара да се бори за живот. Имаше и вълци. От всички страни в пустошта се носеше техният вой и в него звучеше заплаха, която изплиташе във въздуха толкова осезаема мрежа, че мъжът неволно протегна ръце да я отблъсне от себе си, сякаш тя беше издуто от вятъра платнище на палатка.
От време на време вълците, събрали се по два-три заедно, пресичаха неговия път. Но те се държаха на разстояние от него. Не бяха достатъчно много, освен това те гонеха елени, които не влизаха в бой, а това странно същество, което ходеше изправено, сигурно дращеше и хапеше.
Привечер той видя разпръснати кости там, където вълците бяха изяли своята плячка. Преди половин час тези остатъци, са били малко еленче, то е мучало, тичало и е било пълно с живот. Мъжът се загледа в кокалите, оглозгани и лъскави, розови от живота, неугаснал още в техните клетки. Дали и от него нямаше да остане само това, преди да изтече денят! Такъв беше животът, нали? Суетен и преходен. Само животът носи терзания. В смъртта няма болка. Да умреш, значи да заспиш. Това означава край, почивка. Защо тогава не му се иска да умре?
Но той не мъдрува много дълго. Приклекнал в мъха с кокал в устата, мъжът изсмукваше от него сетните остатъци от живот, които все още го обагряха в бледнорозов цвят. Сладникавият вкус на месо, лек и недоловим почти като някакъв спомен, просто го влудяваше. Той започна да стиска кокалите
с челюстите си и да ги хруска. Понякога се трошеше кокалът, понякога — зъбите му. След това се залови да раздробЯва костите между два камъка, да ги счуква на каша и да ги гълта. От бързане се удряше и по пръстите, но все пак за миг се учуди от факта, че те не го болят много, когато попадат под стоварващия се отгоре камък.