Алекс Болдин
Жега
Никога не бях виждал такива силни горещини, както през този юли. В продължение на цяла седмица живака в термометрите не падаше под 40о на пладне и 35о, през нощта. Хората както си ходеха слънчасваха и тупваха в несвяст. Нощем, плувнали в пот, се мятаха като риби в леглата и сън не ги ловеше. Въобще, това бе рядко природно явление за нашата географска ширина, което даде ход за интересни човешки реакции и действия, които след време със смях щяха да си разказват по повод и без повод.
Току що отминалата гореща седмица, така беше шашардисала стария ерген Мето, че той започна да забравя елементарни неща. Получаването на мизерния аванс мигом го подсети, че на гроба на дядо му вече 23 години нямаше надгробна плоча. Много си го обичаше тоя свой дядо, затова при тая мисъл чак му се доплака.
Беше ранна неделна утрин. Мето плисна една шепа студена вода на лицето си, нахлузи оръфаните си къси дънкови панталони и слезе в мазето, за да открие материал за реализиране на току що изникналата в съзнанието му идея. След старателно тършуване, намери някаква стара ламарина и късо парче ръждясал винкел. Откри и една кутия черна боя, незнайно откога използвана и се зае да изработва надгробна табела. За каменна плоча никога не бе имал достатъчно пари. Нали важното е да има нещо там… И метална табела ще свърши работа. Беше станал преди изгрев, за да хване хладината. Ряза, чука, боядисва и малко по малко табелата стана. Е, черната боя бе толкова стара, че се набръчка, но ако се погледнеше по-отдалеч, не се забелязваше много. Остана само да се надпише.
Мето никога не е бил краснописец, сам си го знаеше. Затова направи бърза уговорка с кръстника си по телефона, за необходимата процедура и след като получи уверението му, въздъхна с облекчение.
Кръстникът му се славеше в цялата махала с изрядния си технически шрифт (нали беше строителен техник), затова като умреше някое бабе, все него търсеха да надписва надгробните кръстове. Надписите ги догаждаше професионално, с всичките му дати и повествования. Проблемът му беше само един. Трудно го намираха в трезво състояние.
Тази сутрин Мето съвсем не беше сигурен, че работата му ще добие завършен вид, затова след като чу бодрия глас в телефонната слушалка облекчено си каза — „А-а ще стане!“ и побърза да приготви велосипеда, за да му занесе боядисаната табела. Тъкмо направи решителната крачка към входната врата и старият телефон настоятелно изврещя. Как беше забравил! Та нали бе поканил Коцето на велосипедна разходка до запустялото си лозе. Хем щяха да видят дядовия му имот, хем щяха да наберат дренки, които се намираха в изобилие малко под него.
Мето толкова много беше нахвалил този екзотичен плод пред приятеля си, че оня вече бе започнал да го сънува. И то как? Всяка вечер си сипваше по една чаша дренков компот с лед. Пиеше го бавно, на глътки, гледайки любимия си късен телевизионен екшън. За проклетия беше забравил това свое обещание към Коцето. Добре че приятелят му бе по-паметлив от него и не пропусна да го подсети.
Но и самия Коцето в момента имаше проблем. Неговият кръстник, пък му бе гостувал предишната вечер. Затова ставането в уговорения час за малко не бе провалено. За свое собствено учудване стана навреме. Той геройски преодоля сънливостта.
Вдигна телефонната слушалка и сънливо увери Мето, че велосипедното возило вече е на старт и че няколко минути ги дели от началото на велосипедното пътешествие.
Операцията с табелата трябваше да се завърши без много разтакаване. Добре, че кръстникът на Мето живееше наблизо. Този път, след изричното Метово предупреждение, избягнаха темата за конструиране на телевизионни антени. Една друга тема, го бе завладяла, „измерване с мултицет“. Това обаче бе по-кратка тема и им отне само две дълги минути. След ожесточени уверения, жестикулирания и ръкомахания, подробната документация за надгробната табела му бе предадена и голямата грижа падна като планина от плещите на Мето.
Някъде, около кварталната бръснарница, велотраекториите на двамата приятели се пресякоха и се оформиха в една, с посока към малката хълмиста планина Катуница, където се намираше въпросното забравено лозе на Метовия дядо.
Утринта беше приятно прохладна, с нищо не предвещаваща наближаващата обедна жега. Гумите на велосипедите шушнеха леко по прашния, мек път.
Те бяха бодри, оживени, говореха за какво ли не. По едно време нещо се захлопа „на тенеке“. Коцето се взря във велосипедната си конструкция и отегчено констатира.
— Отвила се е пак оная гайка. Завия я, а тя, не мине много време и се отвие. Голяма проклетия! — Трябваше да спрат, за да бъде завита въпросната гайка. Това бе извършено разбира се рутинно, на ръка, след което безгрижно продължиха.