— Много ти е ново колелото бе Коце! — похвали го Мето.
— Ами пазя си го, не му давам много зор. И скорости има, виж! — Той щеше да превключи скоростите но се сети, че по някой път заяждаха. Отказа се, за да не обърка току що започнатото пътешествие.
— Откъде го купи?
— Подари ми го тъщата, за сватбата. Беше голям жест от нейна страна!
— Виждаш ли ка-акви са до-обри тъ-ъщите-е…! — Никой от двамата не бе изрекъл тази реплика. Огледаха се за да видят от къде иде и се изненадаха, че не бяха забелязали кретащото недалеч от тях бабе, нарамило на тояжка голяма лозарска торба. Вероятно бабето имаше скрити ядове със зетя си, затова не пропусна да защити тъщенското съсловие. Не желаеха да спорят с него по тоя въпрос и форсирано го задминаха.
Преди да стигнат околовръстния път, трябваше да минат малкото мостче на почти пресъхналата река Дебирица. Едно стадо изпосталели крави се бе задало от отсрещната страна на мостчето и се канеше да го премине. Водеше го млада юница. Тя препускаше напред, радостно мучейки, с голямата надежда, че скоро ще се хвърли на тучна паша. Ако се съди по пожълтялата, изсъхнала като слама трева, желанието и надали щеше да се осъществи.
Мето беше вече развил такава висока велосипедна скорост, че по зрителни изчисления сблъсъка с юницата щеше да се осъществи неминуемо, точно върху тясното безпарапетно мостче.
— Ф-ю-ю, р-р-р … — засвири и зарева Мето, защото положението беше такова, че той въобще не можеше да спре. Юницата като, че ли го разбра, защото спря стъписано, загледана в бързо приближаващия прашен облак. Поколеба се, но не направи така желаната стъпка върху мостчето. В този момент двамата велосипедисти профучаха с висока скорост, на сантиметри от рогата на младата палавница и опасното събитие така и не се състоя.
Пресякоха пустото околовръстно шосе и пред тях се изпречиха три широки, стръмни пътеки. Всяка от тях водеше към определен лозарски район. От тук вече, трябваше да бутат велосипедите по нагорнището, доста продължително време, докато открият запустялото лозе.
— Две години не съм ходил на него и не мога да си спомня десния ли път се хващаше или средния. Я, дай да хванем средния, пък ще видим накъде ще ни изведе! — Забутаха велосипедите нагоре, пъхтейки и спъвайки се в издълбания коловоз.
— Абе знаеш ли, че забравих да напълня шишето с вода. Мислех, че ще намерим някое кладенче. — задъхано изрече Коцето.
— Къде ти вода в тая голяма суша! Трети месец вече не е капвала капка дъжд. Не бой се, аз нося малко, пък можем и да се отбием в някое лозе за да ни извадят от някой по-дълбок геран.
Широкият път се виеше стръмно нагоре. Слънцето отдавна беше вече изгряло и напичаше жестоко главите им. По челата им струеше пот. Вече половин час се тътреха по стръмнината, без никакъв ориентир. Спираха се от време на време, за да огледат околността за дрянови дървета. Но засега не се виждаше нищо…
— Кево-о-о…! Кево ма-а-а…! — някой се провикна току пред тях.
От дясната им страна се показа един мъж на средна възраст, гол до кръста, почернял от слънцето, бос, с къси, тъмни панталони, държащ стъклена бутилка в едната си ръка. Спряха! Мъжът също спря и ги загледа с интерес.
— Накъде бе момчета? — попита усмихвайки се.
— Дренки ще берем…! Да има кладенче на близо? — зададе болния въпрос Мето.
— В моя геран има вода. Нека дойде един с мен. Ще си напълни бутилките. Водата е добра, студена е на лед.
Коцето извади еднолитровото си пластмасово шише и тръгна след човека. Мето поседна на един по-голям камък за да си почине. Слънцето напичаше силно. Стана му горещо. Изправи се, с намерение да се скрие под някоя сянка но бе толкова горещо, че и сянката не помагаше.
Лъхна го острата миризма на говежда тор. Надникна зад гъстия храсталак и съзря по надолу, в малката рядка горичка, някакви паянтови постройки и кошара.
Може би някой развъждаше животни. Не се виждаше никакво движение. Дали пък стопанинът ги бе изкарал на паша? След малко Коцето и непознатия се показаха от храсталака.
— Водата е ледена, пробвай! — каза Коцето и подаде на Мето бутилката. Мето отпи една голяма глътка, изпръхтя, скръцна със зъби и въздъхна.
— Вярно бе, каква водица само…!
— Тоя мъж се оказа наш колега, жичкаджия! — усмихнато добави Коцето. Работи в енергото. А днес по една случайност му е рожден ден.
— Приятно ми е, Цветко се казвам! — отвърна човека и си подаде ръката.
— Ха да си жив и здрав и каквото искаш, да ти дойде! — поздрави го Мето.
— Тука има една Кева, говедарка. Бях тръгнал към нея за да ми налее бутилката с мляко. Днес чакам да ми дойдат едни колеги, та да направим теферич. Заповядайте и вие, ако желаете!