— Много се извиняваме, но сме тръгнали да берем дренки. — отговори и за двамата Мето.
— Има ги хей там, нагоре към милиционерските лозя! Ама тая година са изсъхнали зелени на костилката. Такава суша не си спомням да е било.
— Е, ние ще ходим, че вече напече. Благодарим за водата и приятно изкарване на рождения ден!
— Благодаря! И на вас успех в дренкобера!
Разделиха се! Цветко се запъти към храсталака за да търси говедарката, а двамата приятели продължиха катеренето по стръмнината. Измина още половин час. Излязоха на едно открито и равно място. Пред тях, между дърветата, вече се виждаше билото на южния дял на Катуница.
— Я виж, виж,… това не са ли дренки?! — провикна се Коцето.
— Да бе! Дренки са!
Няколко ниски дрянови дървета се бяха скрили под сянката на десетина високи стари дъбове. Плодовете им, добре узрели, се червенееха между гъстите листа. Приятелите захвърлиха велосипедите направо на пътеката, свалиха раниците и се втурнаха да берат. Дренките не бяха едри но затова пък добре узрели. Сянката на дъбовете бе позволила да се запази оскъдната влага в корените им и да се получи горе — долу нормален плод.
Мето извади от раницата си едно специално изработено, технологично приспособление, една телена пръчка, завършваща накрая с малка кука и започна да свежда дряновите клони. Беряха с оживление и радост. Радваха се на неочакваната находка.
Бързането на Коцето, доведе до скъсване на найлоновия му плик. Той обаче си бе взел един резервен. Смени набързо пликовете и продължи.
Не след дълго, пликът на Мето натежа от набраните дренки. Той го вмъкна в раницата и започна да я мести ту-тук ту-там, според мястото на бране. Това обаче му коства изгубване на телената кука, защото той неблагоразумно я оставяше край раницата. След няколко премествания, вече не можеше да си спомни къде я е сложил. Тюхкаше се и обикаляше. Това го забавяше и изнервяше. Накрая решително сгъна телта и я мушна при дренките. С това проблемът бе решен ефикасно. Времето минаваше бързо.
— Има ли бе момчета, има ли! — стресна ги един глас.
Пред тях изникна едно възрастно, ниско човече, с изпъчен голям корем, явно местен лозар.
То говореше така бързо и непрекъснато, че едва му разбираха думите. Стана ясно, че е пенсионер, който се е преселил да живее от града на лозе.
— Да знаете какви дренки брах миналата година тук. Едри като сливи. Сложих един чаршаф под дряна, па брулих, брулих с една върлина… Два чувала дренки събрах!
— Какво ги прави толкоз много дренки? — поинтересува се Мето.
— Как какво! Сварих ги на ракия! Тя ракията, става от всичко, само да и хвърлиш повече захар. Ароматът и обаче се запазва. Мирише на дрянка! — Човечето беше поставило на главата си една носна кърпа, завързана в четирите си краища на възли. Имаше комичен текезесарски вид.
— Нещо ми омръзна тая работа. Бях завъдил стока, свине, кози. Сега няма вече нищо, само няколко кокошки, за пресни яйца. Натежаха ми годинките.
— Колко е голямо лозето ти? — попита го Коцето.
— Пет декара, но ще го продавам и ще се прибера в града.
— Няма ли да ти е скучно без него? С лозе се свиква!
— Няма! Абе момчета знаете ли, че хей там по-нагоре има много едри дренки, току зад завоя!
Това беше много добре скроен, хитър ход. Първи го прозря Мето. Явно, че искаше да ги отклони от беритбата и да ги прати в девета глуха. Той намигна на Коцето и рече. — Абе ще идем и там, но още малко ще поберем тук. — човечето видя, че номера не мина, въздъхна и си тръгна под напичащото слънце.
— Мето, не е ли ти жега бе! Да спираме вече, моята раница се напълни.
— Жега ми е, как не! Я дай да пийнем от студената вода! — Коцето извади бутилката, но водата бе станала топла като чай.
— Изподраха ми се ръцете, хайде да идем до твоето лозе и да се прибираме, че май температурата е пак над 35°C.
— Добре! Тръгваме!
Събраха багажа, завързаха раниците, изправиха велосипедите и тръгнаха. Сега вече, жегата започна действително да ги мори. Мето напълно бе загубил ориентир. Прегретият му мозък нещо не можеше да включи и да му подскаже познатите белези, които да ги изведат на лозето. Пред тях пътеката се разклони.
Вместо надясно, както трябваше да направят, те тръгнаха наляво. Вървяха безрезултатно още половин час.
— Коце, така няма да стане нищо. Я дай да се качим на билото и там ще се опитам да се ориентирам. До лозето трябва да има два стълба с високо напрежение.
— Колко високо?
— Сто и десет хиляди волта!
Коцето го погледна умно. Явно се чудеше как може да се прави лозе в съседство с такава опасност. Той бе електроинженер и не можеше да се начуди на тяхната родова предприемчивост. Мето обаче отгатна мисълта му и уточни.