— Затова го и запусна дядо ми. Само го разора, насади две орехови дървета и повече не стъпи там.
— Ясно! Ти знаеш ли какво ме съветваше майка ми?
— Какво?
— Да не работя никога с ток! Било е много опасно! — сега пък Мето го погледна умно. Усмивката на Коцето обаче му подсказа, че въпреки жегата не бе загубил чувството си за хумор.
Вече стигнаха билото. Горещината стана непоносима. Ниските храсти бяха така изсъхнали, че една клечка кибрит им трябваше за да пламнат като факли. Видяха и няколко дряна. Плодовете им бяха почернели и сбръчкани от сушата. Сетиха се за думите на Цветко. Мето откъсна една дренка, за да я опита. Месото на плода се беше слепило за костилката. Тук, по билото нямаше никакви високи дървета. Нямаше къде да се скрият на сянка. Коцето извади бутилката и изпиха цялата вода, която носеха.
— Хей го лозето! — с отпаднал глас каза Мето.
Далеч в маранята, наистина съзряха двата стълба с високо напрежение. Слънцето ги заслепяваше. Въпреки че вече бяха преодолели стръмнината, дишаха тежко и уморено.
— А-а не! За никакво лозе не тръгвам. Давай да се прибираме, че тук ще слънчасаме! — решително каза Коцето. Мето бе на същото мнение.
След десетина метра видяха една пътека спускаща се надолу. Яхнаха велосипедите и започна едно щуро и стремглаво слизане. Контрата на Метовия велосипед нещо не държеше. Току пречука, прискърца и отпусне. Пълната с дренки раница тежеше на раменете му като циментов чувал. Този товар не му позволяваше да запазва равновесие и на няколко пъти той едва не се хвърли в храсталака.
Слизането бе учудващо бързо. Накрая контрата наистина запуши и трябваше да слезе от возилото. Подвикна на Коцето да спре и те отново, вече доста уморени, клатушкайки и препъвайки се, забутаха велосипедите към близкото околовръстно шосе.
— Коце, как е настроението?
— Отлично!
— Ще те заведа до едно кладенче, което има винаги вода. То е хей там, до отклонението за язовирната стена. — Коцето беше също уморен. И неговата раница прекършваше раменете му, но той не даваше вид на такъв. Предложението на Мето явно му хареса. Кимна утвърдително.
Бяха стъпили вече на нагорещения шосеен асфалт. Далеч пред тях вдясно, се жълтееше язовирната стена. Беше точно по обяд. Слънцето немилостиво пърлеше кожата им. Горещината бе станала непоносима. Дори слабият ветрец от велосипедния ход не можеше да ги разхлади. По шосето нямаше никакво движение. Асфалтът се бе размекнал като тесто. Маранята и солената пот в очите им пречеше да се огледат.
Въртяха педалите мълчаливо, с усилие, тежко поемайки си дъх.
Неочаквано, вдясно от тях на един метален пилон се бялна табела. Тя указваше, че съвсем наблизо има минимаркет. Ето го! Една красива, червено-боядисана виличка се гушеше, на двайсетина метра, вдясно от шосето, в зелена, добре поддържана овощна градина.
— Да ти се пие случайно студена бира? — попита Мето.
— Как позна? — въодушевено откликна Коцето.
— Ами, давай тогава, хей я пътеката!
Минаха по една красиво оформена, настлана с базалтови плочи пътека. Навътре, в ляво, под гъста асма, бяха поставени четири пластмасови маси, покрити с червени, рекламиращи фирмата „Кока-Кола“ покривки. Край тях се мъдреха, грижливо наредени, по четири зелени стола. Същинска идилия, за изморените от горещината пътници. Паркираха велосипедите, хвърлиха раниците и се запътиха към гостоприемно отворената врата. Една млада, разрошена, очевидно уморена от работата и жегата стопанка, ги посрещна край отрупан със стока рафт. Омазнена табела предлагаше специалитета на заведението — пържена цаца на народни цени. Очите и на двамата обаче се бяха залепили в няколкото пълни каси с бира. Преглътнаха жадно. Явно, че пържената цаца не им направи сериозно впечатление.
С няколко думи уточниха вида на бирата и след уверението на стопанката, че тя ще бъде извадена от хладилник, Коцето заяви:
— Мой ред е да черпя!
— Нямам нищо против! — с пресъхнала уста изрече Мето.
Хванаха изпотените бутилки и чаши и се отпуснаха на крайната маса, защото сянката там бе най-плътна.
— Е-ха-а! Та това е съвсем марково питие! Виж етикета, по лиценз е на „Легер“. Къде пък тук, в тоя пущинак, предлагат такава бира!
— Ами, човека си държи на реномето на заведението.
На няколко метра от тях, край мераклийски скована колиба, лежеше отмаляла от жегата, кльощава, с жълто кафяв косъм, кучка. При последните думи на Коцето тя надигна глава и наостри уши. Надали обичаше да пие бира, но подхвърления комплимент, очевидно взе като отправен към нея. Почеса се ожесточено зад ухото, за да изгони невидимата бълха и отново се унесе в обедна дрямка.