Благодарение на следобедния пек, тротоарът почти пустееше. Бе отминал кварталният час пик и туристите или разпускаха в Американския музей по естествена история, или се укриваха в Старбъкс над питиета с много лед. Презрението й към пиячите на кафе я подсети да си вземе едно пътьом към участъка. По-напред, пред входа на жилищната сграда от нейната страна на полицейската лепенка, която обграждаше кафенето, Ники видя един портиер. Свалил бе шапката си и седеше на износените мраморни стъпала, увесил глава между коленете си. Докато го подминаваше, тя вдигна поглед към камуфлажно зелената тента и прочете името на сградата: Гилфорд.
Познаваше ли униформения, който й се усмихна току-що? Скорострелно прехвърли в главата си поредица лица, но спря, когато се усети, че онзи я зяпа. Детектив Хийт отвърна на усмивката и поразтвори ленения си блейзър, за да му даде още материал за фантазии. Физиономията му се смени, когато видя значката на колана й. Младият полицай повдигна жълтата лепенка, за да мине тя под нея, а когато се изправи и видя, че пак й пуска рентгенов поглед, детектив Хийт не се сдържа.
— Да направим сделка — каза тя. — Нека аз наглеждам задника си, а ти наглеждай тълпата.
Влезе на местопрестъплението покрай празния подиум, където обикновено стоеше разпоредителката на кафенето. Всички маси в Ла Шальор Бел бяха празни, с изключение на една, на която детектив Роули от отряда й седеше до шокирано семейство със загорели лица и се мъчеше да преведе немския им в показания. По недовършения им обяд пъплеха мухи. Други заклети посетители на заведенията, врабчетата, кръстосваха облегалките и правеха дръзки набези за пържени картофи. Край служебния вход, докато разпитваше един келнер, по чиято бяла престилка имаше кървави пръски, детектив Очоа вдигна глава от тефтера си и й кимна отривисто. Останалите служители седяха или стояха край бара и пиеха след преживяното. Хийт изобщо не можеше да ги вини, когато хвърли поглед към мястото, където клечеше съдебният патолог.
— Мъж, анонимен, няма документи, на пръв поглед между шейсет и шейсет и пет. Тежка травма от тъп предмет по главата, врата и гърдите. — Облечената в ръкавица длан на Лорън Пари дръпна найлоновото покривало, за да може приятелката й Ники да огледа трупа на тротоара. Хийт бързо извърна глава и каза:
— Няма лице, затова ще претърсим района за зъби. Иначе, след такъв удар няма много за идентифициране. Тук ли е паднал?
— Там. — Патоложката посочи плота за сервиране на изстудени напитки на около метър — два встрани. Онзи така се бе строполил върху него, че бе прегънал метала. В минутите след падането буйните пръски кръв вече се бяха превърнали в люспи по асфалта. Когато Хийт доближи плота, забеляза, че чадърите и каменните стени също бяха покрити с изсъхнала кръв, топящ се лед и парченца плът. Приближи се колкото можа, без да влияе на сцената, и погледна право нагоре.
— Валят мъже.
Ники Хийт дори не се обърна. Просто въздъхна с име на устните.
— Руук.
— Алилуя. — Той задържа усмивката на лицето си, докато накрая тя го погледна, клатейки глава. Той вдигна рамене. — Е, какво? Няма проблем, не мисля, че може да ме чуе.
Тя се зачуди що за грехове е вършила в предния си живот, за да й се лепне този. Питаше се не за пръв път този месец. Работата бе трудна, дори да я вършиш добре. Добави устат репортер, който си играе на ченге — все едно да прибавиш още няколко часа към денонощието си. Тя отстъпи до продълговатите сандъчета за цветя, които оформяха периметъра на кафенето, и пак погледна нагоре. Руук се присъедини към нея.
— Щях да дойда по-скоро, само че никой не ми се обади. Ако не бях звъннал на Очоа, щях да го пропусна.
— Трагедия след трагедия, а?
— Сарказмът ти ме уязвява. Виж, без достъп не мога да проучвам статията си за най-добрите блюстители на реда в Ню Йорк, а сделката ми с комисаря изрично гласи, че…
— Вярвай ми, знам за сделката. Живея с нейните последствия ден и нощ. Дават ти да се мотаеш около случаите ми, все едно си истински детектив, който между другото така си вади хляба.
— Значи си забравила. Приемам извинението ти.
— Не съм забравила и не чух да съм ти се извинила.
— Досетих се. Излъчваш подтекст.
— Някой ден ще ми кажеш каква услуга си свършил на кмета, за да си издействаш тая работа.
— Съжалявам, детектив Хийт, аз съм репортер, а това е строго поверително.
— Да не си потулил някой репортаж, който го е карал да изглежда зле?
— Да. Боже, как ме караш да се чувствам евтин. Но няма да изкопчиш нищо повече.