— Дружката ти Майрик явно не се бои от теб. — Руснакът не мигна. — Не и ако съдя по това, което ми каза. — Отново нищо. — Интересни неща ми сподели какво си направил на Матю Стар в Гилфорд онзи ден. — Той бавно разкачи поглед от избраната точка и завъртя глава към нея. Вратът му се усука и се показаха вени и сухожилия, дълбоко вплетени в мощните му рамене. Гледаше я втренчено изпод рунтави рижи вежди. От този ъгъл, на падащата отгоре светлина, лицето му приличаше на боксьорско — вдлъбнатината на някога чупеният му нос личеше ясно. На Хийт й се стори, че някога е бил привлекателен, преди да огрубее. Можеше да си го представи като момче, как тича след топката или размахва стика за хокей. Ала от него вече не бе останало нищо, всичко — заменено с това неумолимо създание. Дали идваше от време, прекарано в руски затвор или от това, че се е научил да се измъква от лапите на закона, момчето го нямаше. В стаята за разпит седеше това, което остава, когато станеш много, много добър в това да оцеляваш след много лоши неща.
Усмивка започна в ъгълчетата на устата му, но стигна само дотам. Накрая той продума:
— В метрото, когато ми беше отгоре, те надушвах. Нали се сещаш? Надушвах те.
Ники Хийт имаше опит с разпити на какви ли не долнопробни божи твари и тези, твърде увредени, за да минат за такива. Хитреците и ненормалниците мислеха, че понеже е жена, можеха да я разстроят с реплики като от долнопробно порно. Веднъж един сериен убиец я попита дали не иска да се качи в полицейския микробус с него, за да се самозадоволи по пътя към затвора. Бронята й обаче бе твърда. Ники притежавате най-ценния дар за един следовател — безпристрастност. Или пък просто липса на връзка със случващото се. Ала нехайно изречените от Поченко думи, заедно със собственическия поглед, който й хвърли — това мързеливо нахлуване в личното й пространство, заплахата в охрените му очи, — я накараха да потръпне. Тя не отклони поглед, опита се да не поддава на емоции.
— Мда, сещаш се. — И след това, й смигна смразяващо. — Ще си взема моето.
После й прати няколко мокри въздушни целувки и се изсмя.
След това Ники чу нещо, което не бе чувала преди в стаята за разпит — приглушени викове от кабината за наблюдение. Беше Руук и макар гласът му да звучеше като през възглавница, се дочуваха някои думи: „… животно… боклук… лайнояд…“, и тропане по двойното стъкло. Тя се обърна да погледне през рамо. Трудно е човек да остане равнодушен, когато огледалото се огъва. Последваха приглушените викове на Роуч и накрая всичко утихна.
Поченко прехвърляше смутения си поглед от нея към стъклото и обратно. Каквото и да бе щукнало на граховото зърно в черепната кутия на Руук, бе успял да подкопае мига на сплашване на руснака. Детектив Хийт се възползва от възможността и без да коментира смени темата.
— Да ти видя ръцете — каза тя.
— Какво? Ако искаш да ги видиш, ела по-близо.
Тя се изправи, опитвайки се да спечели ръст, да демонстрира безпристрастност и най-вече, надмощие.
— Сложи длани на масата, Поченко. Сега.
Той очевидно реши, че сам ще избере кога да го стори, но не чака дълго. Белезникът на едната китка изтрака по ръба на масата, след това и този на друга, така той разпери пръсти върху метала. Дланите му бяха протрити и подути. Няколко от кокалчетата му вече синееха, други бяха одрани и от тях се процеждаше кръв. На средния пръст на дясната му ръка имаше плътна ивица обезцветена кожа и драскотина — каквато би оставил пръстен.
— Тук какво е станало? — попита тя, облекчена, че отново е поела нещата в ръце.
— Какво, това? Нищо.
— Прилича на драскотина.
— А, да, забравих да си сваля пръстена преди.
— Преди…?
— Преди тренировката.
— Каква тренировка? В коя зала? Кажи ми.
— Да съм казал нещо за зала? — Горната му уста се отдръпна от зъбите и Ники инстинктивно отстъпи назад, докато не осъзна, че той се усмихва.
Офисът на капитан Монтроуз бе празен, затова Ники Хийт въведе Руук в него и затвори остъклените врати.
— Какво, по дяволите, беше онова?
— Знам, знам, изгубих контрол.
— Посред разпита ми, Руук.
— Чу ли какво ти говореше оня?
— Не. Не можех да чуя през блъскането по огледалото.
Той извърна поглед.
— Доста тъпо, а?
— Ако това беше Чечня, щеше да слизаш от планината на гърба на козел, с петите напред.