Нещо изпука и тя рязко се обърна. Беше се включила червената светлинка, указваща, че ютията с готова. Остави на плота кена газирана вода и забърза към килера си, за да намери нещо за обличане, относително чисто и най-вече прохладно.
Морскосиният й блейзър имаше нужда само от леко минаване. Докато обаче вървеше с него по коридора, забеляза, че на десния ръкав едно от копчетата е пукнато и се поспря да го огледа, за да си припомни дали има резервно.
И тогава, от кухнята Ники дочу как се отваря кенът газирана води.
7.
Дори докато стоеше вцепенена в коридора, Ники първо си помисли, че й се е счуло. Превъртайки неспирно убийството на майка й, неволно бе запечатала този звук в ума си. Колко ли пъти в някой кошмар я бе будило запъхтяна това изпукване, последвано от просъскване, колко ли пъти я караше да трепне в стаята за почивка в управлението? Не, не можеше да го е чула наистина.
Това си повтаряше в нескончаемите секунди, застинала там, гола, сякаш с памук, натъпкан в устата й, като слухтеше през проклетия нощен шум на Ню Йорк и собствения си разбеснял се пулс.
Пръстите й така се впиха в пукнатото копче, че я заболяха. Поотпусна ръце, но не пусна блейзъра, за да не я издаде звукът.
Да я издаде на кого?
Остани така една минута, каза си. Остани неподвижна като статуя, преброй до шейсет и спирай с тези глупости.
Наруга се, че не е облечена и колко уязвима я караше да се чувства това. Позволи си една вана и виж какво стана, помисли си тя. Спри и се съсредоточи. Съсредоточи се и се вслушай вън всеки квадратен сантиметър от нощта.
Може би беше съсед. Колко ли пъти бе слушала от прозорците й да идват звуци от секс, кашляне, подреждане на чинии?
Прозорците й. Всички бяха отворени.
Само миг слея като измина минутата, тя вдигна един бос крак от пътечката и го постави с няколко сантиметра по-близо до кухнята. Заслуша се.
Нищо.
Ники се осмели да пристъпи още веднъж. Насред крачка, сърцето й пропусна удар, когато по късчето кухненски под, което виждаше, пропълзя сянка. Ники не се поколеба да спира отново или да се ослушва. Затича се.
Търчейки през вратата на кухнята към всекидневната. Ники натисна ключа за лампите и изключи тази, която светеше, след което се хвърли към бюрото си. Дланта й се насочи към тосканската купа, която се мъдреше в един от задните ъгли. Бе празна.
— Това ли търсиш? — Поченко изпълваше рамката на вратата, вдигнал в ръка личния й пистолет. От ярката кухненска светлина зад него се виждаше само силуетът му, но се виждаше, че Зиг Зауерът й е още в кобура сякаш на арогантната гад не й трябваше — още не.
В лицето на фактите детективът направи както винаги, изтика страха си настрана и започна да мисли практично. Наум прегледа списък с възможности. Едно: да пищи. Прозорците зееха отворени, но пък той можеше да започне да стреля, макар за момента да не даваше такъв вид. Две: да си вземе оръжие. Резервният й пистолет бе в дамската й чанта в кухнята или в спалнята — не бе сигурна къде. И в двата случая трябваше да мине покрай него. Три: да спечели време, за да измисли отнякъде оръжие, или да избяга, или да го обезвреди. Ако се намираше в ситуация със заложници, можеше да разговаря с него. Да осъществи контакт, да смекчи положението, да забави часовника.
— Как ме откри? — Добре, поне в собствените си уши не звучеше уплашена.
— Какво, да не си мислиш, че само ти можеш да следиш?
Ники направи къса крачка назад, за да го вкара в стаята. Наум се върна по пътя си, откакто си бе тръгнала от участъка — „Сохо хаус“, покера на Руук. Обля я хлад, когато осъзна, че на всяко от тези места Поченко я е наблюдавал.
— Не е трудно да проследиш човек, който не знае, че си след него. Ти сигурно знаеш.
— А ти как знаеш? — Отново отстъпи назад. Този път той я последва. — Да не си бил полицай в Русия?
Поченко се засмя.
— Горе-долу. Но не в полицията. Ей, стой тук. — Той извади Зиг-а и хвърли кобура настрана. — Не искам да трябва да те застрелям — и добави, — не и преди да приключа.
Смяна в правилата, каза си тя, и се подготви за най-лошия вариант. Ники бе упражнявала обезоръжаването поне милион пъти, но винаги на тепих с инструктор или ченге-партньор. При все това Хийт мислеше за себе си като за атлет, в непрестанен тренировъчен период, и едва преди две седмици отново бе упражнявала хватката. Докато хореографията й минаваше през главата, тя продължи да говори.