— Стиска ти да дойдеш без собствен пистолет.
— Няма да ми трябва. Днес ме изигра. Тези нощ — не. Ще видиш.
Той се обърна и посегна към ключа за лампите. Този път тя пристъпи към него. Лампата светна, той завъртя глава към нея и рече:
— Мм, браво, браво. — Той я огледа бавно, отгоре до долу. Странно, но Ники се почувства по-осквернена следобеда в стаята за разпит, когато бе напълно облечена. Въпреки това се покри с ръце.
— Покривай се колкото искаш. Казах ти, че ще си взема моето и така и ще направя.
Хийт обмисли ситуацията. Поченко държеше пистолета й, а и бе по-силен от нея. Бе и едър, но от срещата им в метростанцията тя знаеше, че не е бърз. Но пък този пистолет…
— Ела — каза той и пристъпи към нея. Частта с разговорите бе приключила. Тя се поколеба и направи крачка към него. Чуваше собствения си пулс. Ако се случеше, щеше да се случи за миг. Чувстваше се като на ръба на скала, преди да се хвърли от нея във водата, а това сравнение ускори още повече сърцето й. Спомни си един униформен полицай от Бронкс, който миналата година не успял и загубил половината си лице. Ники реши, че това не й помага и отново се фокусира, визуализирайки движенията си.
— Кучко, като кажа „ела“, идваш. — Той изпъна ръка с пистолета.
Тя направи крачката напред, която той искаше и от която тя се нуждаеше, като през това време вдигна ръце и леко потрепери с длани, за да скрие с тези леки движения това, което предстоеше. А то трябваше да е мълниеносно.
— Само не ме застрелвай, окей? Моля те, не ме зас… — С едно движение тя вдигна лявата си ръка и стисна пистолета отгоре, като заклещи с палец ударника. Избута го встрани и премина вдясно от Поченко. Подложи крак и го блъсна с рамо, докато извиваше пистолета нагоре, към него. Когато го дръпна, така че дулото да сочи в обратната посока, пръстът му се счупи и той изкрещя.
После настъпи хаос. Тя се опита да издърпа пистолета, но счупеният пръст бе заседнал на спусъка и оръжието се освободи с такава инерция, че се изплъзна от ръката й и падна на килима. Поченко я хвана за косата и я хвърли в предверието. Ники се опита да си върне равновесието и да излезе през предната врата, но той се хвърли след нея. Хвана едната й ръка, но не успя да я задържи — дланите му се потяха, а тя още не бе изсъхнала от ваната. Ники се изплъзна, извъртя се вихрено и заби основата на дланта си в носа му. Нещо изхрущя и той изруга на руски. Набрала инерция от удара, тя вдигна крак, за да го изрита в гърдите обратно в хола, но той бе вдигнал ръце към счупения си нос, от който се стичаха две кървави струйки, и ритникът й срещна предмишниците му. Когато той посегна към нея, тя стрелна две светкавични леви крошета в носа му и докато той се възстановяваше, Ники се обърна, свали резето на входната си врата и изпищя:
— Помощ, пожар! Пожар! — За съжаление, най-сигурният начин да получиш помощ.
Боксьорът у Поченко се събуди. Заби тежък ляв прав в гърба й и тя се блъсна във вратата. Тя обаче бе по-подвижна и бърза. Използва предимствата си, приведе се и следващият му удар попадна в дървото. Вече на земята, тя се претърколи през глезените му и го запрати по лице във вратата.
Докато той се изправяше, тя се затича към всекидневната, търсейки падналия пистолет. Откри го, но твърде късно. Докато се навеждаше до него. Поченко я сграбчи в меча прегръдка и я вдигна от пода, докато тя риташе и размахваше юмруци във въздуха.
Той приближи лице до нейното и просъска:
— Сега си моя, кучко.
Поченко я понесе през коридора към спалнята, но Ники не беше приключила. Когато той пристъпи през прага към кухнята, тя се залови с ръце и крака за рамката на вратата. Главата му се кил на рязко напред, а нейната — назад. Рязко я заболя, когато зъбите му се строшиха в задната част на черепа й.
Той отново изруга и я хвърли на пода на кухнята, след което скочи отгоре й и я приклещи под тялото си. Това бе най-кошмарният развой — да му позволи да се възползва от тежестта си. Ники започна да се мята и усуква, но гравитацията работеше в негова полза. Пусна лявата й китка, но само за да й запуши устата с другата си ръка, тази с пет здрави пръста. С освободената си длан тя започна да бута лицето му, ала той не помръдна. Хватката около врата й се стегна. От носа и брадичката му се стичаше кръв и капеше по лицето й. Тя извърна глава и замахна с дясната си ръка, но силите й я напускаха.
По ръбовете на полезрението й падаше пелена. Над нея лицето на Поченко се изпъстри със звездички. Той не бързаше. Наблюдаваше как Ники бавно губи кислород, отслабва и мята глава все по-бавно. Ники се сети за майка си, убита на няма и метър от същото това място на пода, докато вика името й. И докато чернотата я обгръщаше, осъзна, че няма чие име да извика.